Навън денят се пробуждаше. Въздухът бе влажен, а улиците осеяни с локви от среднощния дъжд. Хората предвидливо бяха взели чадъри и вървяха устремено. От време на време се чуваха клаксони и викове на минувачи, опръскани от преминаващите коли.

Предишния ден Сара бе взела и последния изпит. След като бе сложила успешен край на обучението си се чувстваше освободена от товара на дебелите книги, уморителните и понякога дълги часове, няколкото преподаватели, които сякаш говореха на свой език, който никои не разбираше, изискванията и среднощните заспивания.  Друга част от нея гледаше през рамо и се сещаше за непознатите в началото лица, които постепенно щяха да се превърнат в приятели и щяха да оставят следи, за вълнуващите срещи, историите, които всеки разказваше, глуповатите изказвания в някои от часовете  и нещата, които правеха заедно. Да, без учението щяха да липсват и всички останали моменти. От  всеки, на когото бе съобщила за успешния край на обучението си чуваше едно и също и то не преставаше да кънти в ушите ù. "Оттук нататък следва сериозния живот. Необходими са постоянство, борба и непрекъснат устрем, за да не е било напразно всичко". Казваха ù го хора, на които вярваше, които бяха извървели своя път и затова тези думи я плашеха. Така жадуваната от дете независимост вече беше на прага ù, и щеше да стои там, докато не я приеме. Днес бе и първият работен ден за Сара. Беше се явила на безброй интервюта за работа и преди седмица ù съобщиха, че е одобрена за една от позициите, за които кандидатства. Чувстваше се някак странно, сякаш тази сутрин се разделя с нещо, което никога вече няма да бъде. Това я караше да не бърза, да си даде още малко време. Но такова нямаше, не беше хубаво да закъснява още на първия работен ден. Реши, че сутрешният, напоен вече със смок въздух ще я събуди окончателно. Затова и отвори прозореца и се загледа в преминаващите хора. Още в първия миг усети гъделичкане по ръката. Видя кацнала  калинка. Стана ù странно, откъде ли се беше взела, та нали калинките обичат чистотата и свежестта на природата, а градът не осигуряваше нито едно от двете. Загледа се в червеното насекомо кацнало на ръката ù. И изведнъж сякаш погледът ù потъна. Всичко около нея се бе променило, нямаше го блока, стаята на предпоследния етаж. Сара се озова на дървена люлка, огледа се, беше сред китна поляна, пред нея се разкриваше необикновено красива гледка.  Отстрани имаше дървена къща, зад която започваше  началото на гора. Въпроси нахлуваха един през друг в съзнанието ù, но по-силно беше желанието да се наслади на простора, да не мисли, а само да съзерцава и усеща заобикалящата я красота. В един миг въпросите я напуснаха, а в следващия започна тихо да вали. Първото нещо, което помисли бе, че дъждът ще намокри дрехите ù, а ги бе приготвила за работа.  Трябваше да изтича в къщичката, дъждът се засилваше, пръста ставаше мека, но сякаш нещо я задържаше там, на люлката. Беше учудена от себе си, познаваше се добре, не обичаше лошото време, беше кокетна, отделяше много време при избора  на дрехи, косата ù винаги беше подредена. А сега дъждът вече бе провалил всички усилия да изглежда добре. Това обаче в този момент сякаш ù бе безразлично. Искаше да остане, някаква сила се надигаше от нея и тя се чувстваше силна и безстрашна. Някъде в далечината чу ехтене, разцепване на дърво и последвало падане.  Видя вятърът да бяга между клоните на близките дървета, окъсваше по-слабите клонки, разлюляваше стебла. Бе успял да сграбчи нещо малко, носеше го няколко секунди и после то тупна почти в краката ù. Беше птиче яйце. Наблизо се чуваха животински звуци. Дъждът, силният и неочакван вятър бяха смутили дори намиращите се близо до Сара животинки. Тя все така стоеше на люлката и наблюдаваше случващото се около нея. Всички малки живи същества се опитваха да оцелеят, бяха борбени и с всички сили искаха да съхранят своя свят. Животинките  бяха толкова малки и в същото време толкова силни. Знаеха, че трябва да се защитават и го правеха. Всеки силен дъжд, всеки помитащ вятър ги поставяше на изпитание, борба за собствения им живот. Такъв бе светът на природата, животът трябваше да бъде защитаван постоянно.

В един миг всичко започна да се успокоява. Вятърът постепенно изчезна някъде далеч. Слънчевите лъчи борбено най-сетне успяха да сътворят топла пътека през облаците и докоснаха земята. Единствено ситните капки дъжд все още напомняха за станалото. И като истинска магия слънчевите лъчи ги подеха и се заиграха с тях. От танца си сътвориха красива дъга, появила се в небето. Сара се удиви как само допреди минути вятърът бесня, дъждът се изливаше сякаш без никакво намерение да спира. Колко ли често се случваше тук в гората подобно нещо, колко ли пъти животните са били изправени пред тези непредвидими сили, отстоявайки живота си. Бяха се научили от съвсем малки да се борят. Ами това яйце, което вятърът понесе? Пилето вътре нямаше да има шанс. Ето как дъждът и бушуващият вятър бяха взели своята жертва, макар и малка. Сара погледна яйцето. То стоеше там в размекнатата пръст, мокро и кално. На Сара ù се стори, че то помръдва, загледа се в него, то помръдна отново, черупката беше толкова тънка, сякаш нещо ставаше вътре. Пропука се леко, показа се перушинка, с изненада Сара в един миг видя пилето. То беше там, живо, бе успяло в своята първа битка. Преди минути Сара си мислеше, че на животните от съвсем малки им се налага да се научат да се борят и оцеляват. Сега знаеше, че копнежът за живот, за защита и съхранение е вътре в тях дори преди да се родят.

Сега вече всичко си бе на мястото. Сара се огледа възхитена и изпълнена с енергия. Погледът ù спря върху къщичката.  Струваше ù се позната, това бе къщичката от нейното детство. Тогава бе толкова безгрижна и свободна. Спомни си и бурите в гората, те толкова я плашеха, че се бе постарала да ги забрави. Тичаше в къщичката и при хората там се чувстваше сигурна и защитена. От самото начало на дъжда бе погледнала с трепет към нея, знаеше обаче, че там вече няма никой.

Сега усещаше, че страхът го няма, тя също в онези моменти се бе борила и устоя. Животинките сякаш ù бяха вдъхнали сили да се бори и да победи. Тяхното желание за живот бе и нейно. Те  знаеха, че това е само поредното изпитание пред тях, вече и Сара го знаеше за себе си.

За миг погледна отново към детството си. На децата не им се позволява да правят всичко, което пожелаят, а възрастните могат. Тогава си беше пожелала да порастне по-бързо. Почувства се смела и способна и само след миг щеше да направи първата крачка.

Сара почувства на ръката си отново гъделичкането на калинката. Чу клаксоните навън и шумът от отсрещното кафене. Погледна към часовника си и разбра, че е време да тръгва. Преди да затвори прозореца, калинката литна. А Сара се отправи към следващия си успех.