Да бъда ли, да не бъда ли... въпросът винаги е един и същи, и всеки път някой друг решава за мен. А аз? Мен пита ли ме някой какво ми е на душата? Не мога да решавам за себе си, съществуването ми винаги зависи от някой друг. Кой съм аз? Какво съм? Понякога се улавям, че се съмнявам - съществувам ли в действителност... или не съществувам...? Но не..., щом мисля, значи съществувам! Нали така? Ех..., а дори не знам как изглеждам - притежавам ли красота... или не...., "Той" ли съм или съм "Тя"? Ех... да можех да се погледна в огледалото... но не мога...Та аз дори не мога и да говоря! Как да говоря, като същността ми е такава - мълчалива. И отношението към мен е нееднозначно - едни ме обичат, други ме ненавиждат, на трети им е безразлично... макар че най често ме наричат "злато". Ех... какво ти там "злато", златото всички го обичат, а мен... само на думи. Когато съм пречка на някой, винаги гледат да ме премахнат. Има и такива, които ме искат, но не могат да ме имат, и тогава заради мен стра ...