Да бъда ли, да не бъда ли... въпросът винаги е един и същи, и всеки път някой друг решава за мен. А аз? Мен пита ли ме някой какво ми е на душата? Не мога да решавам за себе си, съществуването ми винаги зависи от някой друг. Кой съм аз? Какво съм? Понякога се улавям, че се съмнявам - съществувам ли в действителност... или не съществувам...? Но не..., щом мисля, значи съществувам! Нали така? Ех..., а дори не знам как изглеждам - притежавам ли красота... или не...., "Той" ли съм или съм "Тя"? Ех... да можех да се погледна в огледалото... но не мога...Та аз дори не мога и да говоря! Как да говоря, като същността ми е такава - мълчалива. И отношението към мен е нееднозначно - едни ме обичат, други ме ненавиждат, на трети им е безразлично... макар че най често ме наричат "злато". Ех... какво ти там "злато", златото всички го обичат, а мен... само на думи. Когато съм пречка на някой, винаги гледат да ме премахнат. Има и такива, които ме искат, но не могат да ме имат, и тогава заради мен страдат и умират хора. Случи ли се нещо такова, започвам да се чувствам толкова зле, че искам да крещя, но не мога... Обхваща ме чувство на безсилие и обреченост... Започвам да мисля, че ако ме нямаше, може би хората щяха да бъдат по щастливи и по искрени един към друг, и нямаше да има тайни... Та нали аз съм единствената причина за съществуването на тайните и на толкова недоизказани неща! Принуждават ме да участватм във всички заговори и престъпления, въпреки моето желание. И в такива случаи започвам да се самобичувам: "Боже, аз съм нещо ужасно! Не заслужавам да съществувам! Нека да ме няма! Може би има начин да бъда унищожено! Нека някой да ме избави от мен, от такова мъчение, от това безсилие!" Но не... няма кой да го направи... Никой не ме чува, защото.... аз мога само да мълча... Студено ми е, постоянно чувствам самота... Няма с кого да си поговоря... а и не мога... Все пак има и такива случаи, когато не преча, когато, дори в мое присъствие, се чувстват уютно - гледат се, докосват се и са щастливи без да говорят. Други път ме използват, за да защитят тези, които обичат. Може би не съм толкова ненужно? Но... стига мъки! И без това нищо не мога - не съм господар на съдбата си! (А кой ли е? Дали мога да се свържа с него? Не знам... не знам...). Така...какво да направя за себе си, без да чакам някой да ми помогне.... няма кой да го направи. Никой не ме чува, никой не ме разбира, защото... нямам как... аз съм МЪЛЧАНИЕТО. Това е името ми. Аз съм това, което почитат. Аз съм това, което не обичат. Едновременно съм нужно и ненужно, може да ме има, а може и не. И това ме ПОДЛУДЯВА... такава неопределеност...А това е идея - нека да полудея! Да не мисля, да не чувствам, да ме няма... да изчезна....СТОП!!! Така, МЪЛЧАНИЕ, вземи се в ръце, събуди се - огледай се, ослушай се, протегни се - СТЕГНИ СЕ! Щом като съществуваш, знаци си необходимо! За добро ли, за лошо ли, все едно! Животът е толкова разнообразен!

         И все пак.... може би някой някога ще ме чуе..., макар да мълча....