Зелено. Мирис на бор. Тишина, разрушена от пропукващи се клонки под краката ми.

Вървя по безкрайна пътека. Виждам голям ключ, облечен в черно кадифе.

Какво правя тук? Това сън ли е? Щом ключът е пред краката ми, би трябвало да го взема. Прибирам ключа и продължавам. Тишината ме кара да се отпусна, да се чувствам безтегловна... Унесът ми е разрушен от рева на мечка, която стои точно пред мен.

След няколкоминутно вцепенение решавам да продължа! Нали това си е моята фантазия  и ще правя каквото си поискам! Минах покрай голямото чудовище, а то сякаш ме докосна с поглед, казващ: ”Вече съм стара да се правя на страшна!” Аз ù се усмихнах равнодушно и продължих. Вървях известно време и пред мен се разстла поточе. Водите му бяха спокойни и кристално чисти. Реших да вкуся от тези води. Потопих шепите си и пийнах вода, тогава почувствах вълшебство! Нещо стана с мен, опитах се да разбера какво и като се поогледах, си бях същата, казах си, че ми се е сторило и реших да продължа пътешествието си. Не след дълго видях в далечината някаква постройка.

Малка къщичка, с червен покрив и жълто-кафяво тяло. Приближих се и видях, че керемидите са от рубин, а стените от топаз. Удивих се на гледката и любопитството ми надделя - реших да почукам на малката врата, която беше направена просто от дърво.

Разбира се, си казах, така става във всеки филм на ужасите! Никой няма да отвори, трябва да използвам ключа! Отключих вратата, тя се отвори и пред мен се появи празна дървена стая! Ядосах се, тръшнах вратата и продължих по пътеката! Вървях, гледах, дишах, усещах аромата, наслаждавах се на слънчевите лъчи, нямах представа за времето и главата ми беше освободена от мисли, просто съществувах.

Насладата престана, когато пътеката свърши. Пред мен се откри огромна жълто-бяла поляна. Беше пълно с глухарчета! Вятър разроши косите ми, два кичура коса започнаха невероятно весела игра пред учудените ми очи. Казах им, че ми пречат, те се натъжиха и се вчесаха назад. Вдигнах поглед и видях голям черен кон. Той беше толкова тъмен и черен, сякаш цветът му беше направен от безброй малки многостенни въглеродни нанотуби. Слънцето изчезна. Сякаш цветът на коня го погълна! Уплаших се, а конят ме погледна, изцвили гръмко и наведе предните си два крака, като ме подкани да го яхна. Направих го. Качих се и полетяхме заедно! Вятърът се усили, а почвата изчезна, виждах само безброй летящи глухарчета навсякъде около себе си. Клепачите ми натежаха и ме обзе сънят. Сложих глава върху коня и заспах. Когато се събудих, около мен беше пълно с малки рачета и безброй миди. Огледах се и мандибулата ми увисна, когато видях, че съм на брега на море! Не можех да си обясня как съм се озовала тук. Няма я вече тишината, няма го и мириса на бор, нито рубините и топаза. Мисля, че стигнах до края на света!