Няма никакъв Дядо Коледа - участие в Трети Коледен Творчески Фестивал
Няма никакъв Дядо Коледа
Духът на Коледа опитваше да влезе през витрините на магазините, но колкото и да се стараеше да се настани там, единственото, което успяваше да постигне, бяха нелепите украси, които по-скоро плашеха, отколкото привличаха децата. Изплашени бяха и родителите – цените не бяха достъпни за тях. Въпреки че работеха по дванадесет часа и нямаха време за децата си, накрая нямаха пари поне да им купят мечтаните подаръци. Напрежение, а не вълшебство витаеше във въздуха. На всичкото отгоре, светлините на уличните лампи едва мъждукаха, с което отлагаха празничната еуфория за някоя друга, по-добра година, в която финансовата криза и нейните уродливи деца ще да бъдат добре забравено минало.
Коста, петгодишен хлапак от краен столичен квартал, се радваше на настъпващия празник по свой начин. Смътно си спомняше отминалата Коледа. Не можеше да си прости, че след празничната вечеря на Бъдни вечер заспа и не успя да дочака добрия старец да влезе през прозореца – комините в блоковете бяха запушени. От тогава ядеше редовно овесена каша, която майка му – Мария- приготвяше сутрин и супата за вечеря, а в детската градина не пропускаше нито обяда, нито следобедната закуска. Беше чул, че ако се храни така, както възрастните очакват от него, ще порасне много бързо. На тях можеше да им се вярва, защото те винаги успяват да дочакат идването на добрия Дядо Коледа. Как иначе биха знаели историята за чудесата, които твори в тихата нощ? Коста не мечтаеше за някаква глупава компютърна игра, като приятеля му Иван от детската градина. Той дори тайничко се присмиваше на мечтата на съседката Лена за куклена къща, но на нея ù прощаваше, защото беше цяла година по-малка, пък и беше момиче все пак! Коста искаше само едно – татко му, Никола, да влезе през прозореца или вратата, вместо Дядо Коледа. Макар и малък, той усещаше, че добрият дядо няма да има нищо против къщите, в които трябваше да се отбие да намалеят с една. Mомчето беше убедено, че ако татко му се прибере, той самият ще му купи всички подаръци на света. Дори и да не го направеше, щеше да го вдигне на раменете си и да обиколи с него квартала, а момчетата нямаше вече да го наричат „слабак” и да му се заканват с присмеха: „Какво ще направиш? Ще кажеш на баща ти, който го няма ли?” В мислите на Коста, който никога не беше виждал баща си, той беше висок, много силен – почти като Гробаря от „Разбиване” – и го обичаше много. Беше си тръгнал, защото нямаше как да работи, след като малкото му бебе плачеше по цели нощи. Така му беше казала майката на баща му, баба Елена, която веднъж през лятото го взимаше за една седмица на вилата. Коста я разпитваше непрекъснато за своя родител, но тя отговаряше, че няма за какво да му разказва.
Вчера беше Никулден и баба Елена се обади по телефона, докато той и майка му вечеряха скумрия, вместо шаран. Той се скри зад вратата и подслушваше. „Дядо Коледа е чул молбата ми и баба сега подготвя мама за връщането на татко.” Затаи дъх и напрегна слуха си.
„Не, не, Елена. Само аз и Коста сме у дома... Какъв мъж, моля ти се? Нека не си разваляме празниците... Шегуваш ли се? Знаеш, че единственият мъж в живота ми е Коста... Какво каза? Не! Не е вярно! Никола! Никола!”
Коста забрави за това, че трябваше да се крие и влетя в хола. Беше готов да се хвърли на врата на майка си и да я моли да позволи на татко му да се върне. Когато влезе, обаче, я видя паднала на колене и притиснала телефонната слушалка към гърдите си.
- Мамо, мамо, кога?
- Не сега, Коста, не сега, маминото...
- Защо да чакаме Коледа, мамо? Нека тати си дойде още сега. Коледа е тогава, когато всички сме заедно. Така каза госпожа Стоева в детската градина, а тя никога не лъже.
- Татко ти няма да се върне, малкият ми – каза Мария и го прегърна.
- Как така няма да се върне? Баба не се ли обади да ти каже, че той се връща. Тя сигурно му е обяснила, че аз вече съм пораснал и не плача през нощта. Тати вече ще може да работи спокойно у нас и... и...
- Коста, ела да седнем. Слушай ме внимателно. Да, ти порасна и е време да говоря с теб като с голям човек. Преди време татко ти ни напусна, не защото ти плачеше, както ти е казала баба Елена, а защото аз не бях добре и той се изтощаваше да се справя и с двама ни. Имаше нужда от жена, която да се грижи за него, за да пише книгите си, а аз не можех. Затова си тръгна. Даже замина в чужбина. Аз не спрях да го обичам и винаги, когато баба ти идваше да те вземе, се чувствах така, все едно правя една крачка към татко ти. Разбираш ли ме?
- Да, мамо, разбирам те, защото когато ходя у баба, аз мога да виждам играчките и снимките на татко, когато е бил малък и аз все едно съм по-близо до него.
- Миличкото ми дете! Ти наистина си пораснал – повтори Мария, защото самата тя не можеше да повярва на това.
- Мамо, мамо, кажи ми защо татко никога няма да се върне? Баба не му ли е казала, че ти вече си добре и можеш да се грижиш за него?
- Сигурно му е казала, миличък, защото той беше тръгнал за България с голям камион. Тази вечер, обаче, камионът катастрофирал и... Татко ти е починал, миличък!
- Как така? Като баба Недялка и дядо Цецо ли?
- Да, момчето ми, като тях.
- Но той не е стар. Той е млад като теб, мамо!
- Така е, Коста, млад беше, но понякога това се случва. Много ми е мъчно, миличко. Аз обичам татко ти.
- Аз мразя Коледа! Няма никакъв Дядо Коледа. Ако го имаше, той нямаше да попречи на тати да се върне у дома.
Коста избяга в стаята си и свали коледната украса, която майка му беше закачила сутринта. Свали от вратата календара с шоколади, от които трябваше да си взима по един всеки ден, за да помогне на Коледа да дойде по-бързо. Той вече не вярваше на тези детински измишльотини.
© Весислава Савова Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Ели, Феичка, благодаря ви за съпричастността - и към детенцето, и към разказа ми!*
-
Човешка драма... Стана ми тъжно... Поздрав, Веси!
-
Тъжно е, когато децата нямат детство. Това може би е най-голямата несправедливост на света. Но животът продължава... Поздрави, Веси!
-
Любо, това да запазим детското в себе си е най-красивото, което можем да си пожелаем. Уви, има мигове, които го убиват безпощадно. Веси П, адашче, радвам се, че хареса разказа ми. Благодаря ви и на двамата!
-
Страхотен разказ си написала, Веси!
Понякога ни се ще да не мислим за тъжната страна на живота, но тя съществува...
-
Има една пиеса, в Народния, дядо Коледа е боклук. Но там героите са зрели хора, а в твоя разказ, за съжаление, това е едно малко момче, което пораства преждевременно. И това е тъжното, защото най-ценното у нас, според мен е, да запазим колкото се може по дълго и по-близко детското у себе си. Поздрави, Весислава !
-
Грег, Таня, Хриси, благодаря ви за отделеното време и споделеното мнение!
-
Трогателен разказ... Не можем да останем безразлични пред творението ти! Пишеш страшно увлекателно, и преди съм ти го казвала!
-
"Коледа е тогава, когато всички сме заедно. Така каза госпожа Стоева в детската градина, а тя никога не лъже."
Много тъжен разказ... -
За съжаление има и такива Коледи, но пък никой не може да си избере Коледата. Поздравления Веси! Чудесен разказ.
-
Благодаря и на вас, Ина, Анна Станоева, Анна Дюлгерова, Нели и Милко! Това е едно от дечицата, което няма да се зарадва на празника. В този случай не може да се направи нищо, но дано можем да избършем поне една детска сълза, за да стане този празник наистина красив.
-
Кофти ми стана,добре че го чета сега,ако го бях прочел снощи,както бях подпийнал и с повишено настроение,нямаше да го осмисля,харесах иначе!Поздрав!!!
-
Весинко! Теб си те оставих за накрая нарочно.
Много тъжна история!
Понякога децата порастват бързо... -
Разплака ме! Чудесен разказ!
-
Аз... не знам какво да кажа...
Яко се разстроих, а уж трябваше Коледата да е весела и т.н. бля-бля. Много хубав разказ си написала. Много. -
Макар и тъжен, ми хареса. Поздрав!
-
Благодаря за подкрепата, Силви, Лунна Светлина, Петя, Миа, Дочка и Канибал!
-
Тъжно е...Когато големите изгубят вярата е почти нормално,но когато децата изгубят вярата в доброто и чудесата е трагедия...Развълнува ме...
-
Натъжих се, Веси!
Днес родители разказваха какво са поискали техните деца от Дядо Коледа и сега аз искам да напиша моето коледно писмо до стареца:
Мили, скъпи, добричък Дядо Коледа, пише ти едно непораснало още дете.
Донеси на всички деца топлина, дом, и детство, в което няма болка, донеси им закрила в трудните дни и вяра в доброто... -
Покъртително е когато децата още невръстни, престанат да вярват в чудеса...! Поздравления за хубавия разказ Веси!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
не бива да става така...
само да не ми се смееш, но все още си вярвам с трепет...
прегръщам те.