Обърнатият художник

Мигел седеше на пейката и рисуваше. От отсрещната пейка го наблюдаваше приятелката му. Знаеше, че когато той рисува, не трябва да го безпокои. Само от време на време му подвикваше:
-     Мигел, хей Мигел! Да вървим в къщи и ще ти позирам... гола.
Мигел я поглеждаше с престорено сърдит поглед и отговаряше:
-      Лейла, нали знаеш, че обичам да рисувам пейзажи. Човешкото тяло е прекалено лесно като изпълнение за мен. А и като какво бих могъл да те нарисувам? Като едно красиво цвете.
После отново отправяше поглед напред и продължаваше с рисунката си. Искаше днес да завърши картината си. Бяха му обещали да направи изложба в градската галерия. Някаква журналистка, пишеща за изкуството, беше видяла картините му, изложени на централния площад. Харесаха и. Нямаше ги модернистичните цапаници и чуденето „Какво е това? И след колко питиета е рисувано?” Тук всичко беше ясно. Природа, къщи...
Само едно нещо я озадачи. Всичките картини на Мигел бяха обърнати наопаки. Надолу с главата – както се казва. Отначалото си помисли, че се е объркал, после видя, че поставя и други по този странен начин. „Дали това не е трик, за да привлече внимание?”
Приближи се и го попита:
-      Извинете, господине, защо така поставяте картините си?
-      Защото така съм ги рисувал. Така е правилно да се гледат. Погледнете – ако ги обърнем и са леко размазани, нали. А така сякаш наблюдавате отражения във вода.
Журналистката беше учудена и възхитена. За пръв път виждаше такова майсторство.
-      Не желаете ли да ги изложите в някоя галерия?
-      Защо? Тук ги виждат много хора. Който иска, ще си купи и от тук.
-      Да, но там в подходящите рамки и сред доста по-заможни клиенти...
-      Уважаема госпожо, рамката не прави картината. И получените за нея пари също. Понякога виждам ценители с малко пари и им подарявам картини, защото зная, че те ще ги разберат. А за богатите сноби... не. Не, не съм толкова заинтересован.
След този ден тя много пъти го посещаваше и се опитваше да го придума. Без успех. Тогава насочи усилията си към Лейла, приятелката му. Без усилие се запозна с нея. Лесно омая с приказки главата на младото момиче. За необходимостта от по-богат живот и как от таланта на Мигел щяха да си го осигурят. Нарочно я водеше по скъпите заведения и магазини. Естествено премълча, че щеше да получи тлъста комисионна от всяка продадена картина. Това свърши работа.
Лейла започна атаката си към Мигел. Както я подучи журналистката, постепенно и ненатрапчиво. С молби за подаръчета, вече малко по-скъпи от обичайното, със случайни разходки покрай маркови бутици или отбиване за питие в тузарски заведения. Мигел изпълняваше желанията на Лейла, но скоро парите започнаха да не достигат. Лейла се правеше, че го разбира, но продължаваше да търси новите удоволствия. Докато Мигел не и каза, че все пак трябва да се съобразява с парите. Тогава тя избухна.
-      Защо не продаваш по-скъпо своите картини? Направи изложба! Или мислиш, че не знам за предложението на онази жена. Много си принципен...
-      Лейла, ако държиш на мен, няма да ме караш да правя това.
-      Не разбираш, Мигел. Искам да живея сега. На момента.
Мигел се замисли. Лицето му придобиваше все по-мрачен вид.
-      Лейла, ще се съглася на тази изложба, но за един-единствен път. Моля те, не искай това от мен повече!
.....
Настъпи дългоочакваният ден. Галерията се напълни с хора. Мигел се учуди колко много хора се интересуват от изкуство. Разбира се и интересите на всички бяха различни. Едни се интересуваха от чисто комерсиалното в картините, други от нарисуваното, а имаше и такива, които бяха тук, просто защото беше модерно.
До вечерта бяха продадени доста от картините. Изложбата пожъна небивал успех. Всички бяха щастливи, собственикът на галерията, журналистката, открила художника, Лейла...
Единствен Мигел се чувстваше самотен и тъжен. Несвикнал на такова внимание, стоеше до една от своите картини с насълзени очи. В сърцето му бушуваше смесица от радост от успеха и тъга от раздялата с любимите творения.
Лейла го видя и отиде до него. Прегърна го и го целуна.
-      Усмихни се, Мигел! Това е началото на твоя нов живот. На нашия...
Мигел се усмихна. Знаеше, че е права. Трябваше да продължи и щеше да го направи.