Някога, преди незнайно колко години, в селце, недалеч от Евксинския понт*, живееше една твърде сплотена селска община. Векове наред, тя следваше едни и същи неписани закони. За чужденците, които минаваха през това село, селяните изглеждаха твърде добродетелни. Истината обаче беше друга. Макар жителите да се отнасяха положително към външните лица, често по между си те са държаха като диви зверове. Поставянето на прякори не бе нещо чуждо за тия добродетелни иначе люде. „Куция“, „Сакатия“, „Мошеника“, „Плешивия“ съвсем не бяха прозвища, отразяващи някакъв физически недъг. Странно как, селяните ги използваха в преносното им значение и по този начин се подиграваха на всеки, който има затруднения със селската работа, на всеки, който страда от някакво заболяване и на всеки, който бяга от селската работа и се посвещава на книжовна дейност. Идилията на патриархалния свят беше извратила съзнанията на хората и беше изкарала всичко духовно от тях. Единственото, за което хората мислеха, бяха техните парцели земя. Това обстоятелство ги караше да раждат безброй деца, които да използват като безплатна работна ръка, а смъртта на съпругата поради извънреден брой раждания беше често срещано явление. Цялото село се пълнеше с родственици, които общо взето, носеха няколко еднакви имена, понеже такива бяха обичаите на патриархалния свят. Колкото и братовчеди да се родят, те всички трябваше да носят името на своя дядо, освен ако не  се бяха родили по време на деня, в който църквата отбелязва деня на някой от известните светци.

          Един от хората, които бяха най-подигравани в цялото село, беше Иво. Той някога имаше съпруга и три деца. За зла участ обаче, съпругата му беше прикована на легло, а децата му едно по едно се разболяваха. Смъртта ги приканваше в своите ледени прегръдки. Той мъчно можеше да се справя сам с цялата селска работа, докато накрая, през един ден, не падна под тежките удари на жарките слънчеви лъчи. Неколцина селяни го намерили и го завели на знахар, който го предупредил да не се излага на слънце ако иска да живее. Поради това, той получи звучното прозвище „Мошеника“, понеже така хората си обясняваха защо той работи толкова кратко. В техните очи той просто намираше причина да се скатае, което в техните разбирания, беше измама.

          Животът на Иво с всеки изминал ден ставаше по-тежък и по-тежък. За две години, цялото му семейство предаде Богу дух, а той остана сам. Още малко успяваше да скрепява положението, докато тежките условия, в които водеше своето съществувание, и грубите слова на неговите съселяни, не го довършиха. В очите на селяните, той вече не беше „Мошеника“, а „Косача“, понеже „е отнел“ живота на своята съпруга, така както косач отнася тревата с рязко движение на своята коса. Сломен психически и физически, Иво изгубил всичко и напуснал селото. Превърнал се в скитник, който беше останал жив като по чудо единствено по волята на Спасителя.

          Една вечер, достигнал до дъбравата, която се намираше на пет километра от родното му село. За нея селяните говориха, че е обладана от нечовешки твари, които изпиват кръвта на всеки, който дръзне да се доближи на стъпка от нея. Бедният скитник, чието житие беше по-страшно от всички слова, произнесени от някогашните му съселяни, не изпитваше страх от смъртта. Той събираше съчки, докато месецът не се показа. Щом дървения материал беше достатъчен, Иво започна да се приближава към дъбравата. Застана на крачка от нея и изтръпна. Зрението му се влошило. Минути по-късно, викът му зазвуча в тихата иначе нощ.

На следващия ден, по пътя към своята нива, един съселянин на Иво премина по същия път и видя локви от човешка кръв. Стъписан, той се върнал обратно в селото и помолил селския свещеник да освети мястото. Свещеникът винаги отказваше непоколебимо, щом някой отиде при него с молба за освещаване на място, в което върлува нещо необяснимо. Уплашеният селянин обаче не беше като другите и не се спираше пред отказите на свещеника. Все по-разгорещено се опитваше да промени решението му. За жалост, всичко беше без резултат. Отговорът на свещеника беше винаги един и същ:

          - Ако отида в гората, може див звяр да ме разкъса и тогава никой няма за знае какви бесове чинат в нея. По-добре е да оставим нещата така. Ако отида там и предам Богу дух, цял куп други божи люде ще ме последват, и те, подобно на мен, ще бъдат разкъсани.

Скоро мълвата за човешката кръв до проклетата дъбрава се разпространи в цялото село. Селяните вече се страхува да посещават своите ниви и даваха мило и драго да захвърлят бащиното огнище, за да намерят ново селище, в което да се преместят, и в което да се чувстват в безопасност.
Воалът на забравата постепенно се спущаше над вече разклатения патриархален свят.
Селото с всяка една година губеше свои обитатели. Нивите запустяваха и постепенно се превръщаха в полета от непроходими бурени. Дворовете на къщите ги спохождаше същата участ. Самите къщи малко по малко се рушеха, докато от тях не оставаха само масивните, вече престарели греди и хаотично разхвърлени камъни. Костите на отдавна мъртвите домашни животни пълнеха отломките на някогашните обори. Като по чудо, селският храм стоеше непокътнат. В него през вековете стоеше ръкопис, на който пишеше:

„Всички наши нещастия, наченаха с падението на нравите.

Ние забравихме за Бог и за душите си. Превърнахме се в

слепци, които не виждат по-далеч от своите ниви и

превръщахме живота на всеки, който не беше съгласен

с нас, в ад. Подигравахме се на хорското нещастие и се

държахме непристойно. По наша вина и по сила на наши

клетви, отключихме едно непонятно за нас проклятие,

което малко по малко ни унищожава. Вече е късно да се

разкайваме. Ние сме достойни за най-жалката възможна

гибел. Духът на нашия съселянин, Иво, ще унищожи всички.

Можехме да се спестим толкова много ако умеехме да

подкрепяме, вместо да се подиграваме, мразим и клеветим“.