Времето препускаше и бързо отминаваше разноцветните поляни на годините. Не можеше да спре, нито да се върне назад. Накъде препускаше? Защо бързаше? Нали някъде там на брега на най-шарените мигове го чакаше смъртта... И къде щеше да го отведе?...

    Мама и татко се сближиха малко повече след като тя излезе от болницата. Тя разбра едно – че когато не иска нещо да знае, то не ù се явяваше. Самата тя прогонваше лъча, който ù подсказваше. Тя не го пускаше да влезе през прозореца на Истината, защото с годините пердетата на комплексите ставаха все по-дебели.  И когато искаше, ги дърпаше и  не го пускаше...  Добре ù беше да знае, че не се карат... а може би вече не се караха пред нея, защото тя изведнъж бе станала много по-зряла от тях.  Тя растеше и още повече се засилваха ясновидските ù способности. С течение на времето започна да вижда и един друг лъч –червен и силен, който ù казваше кога и къде да спре. Истината беше нужна на всеки дотолкова, доколкото можеше да я понесе и да го направи силен. Но имаше истини, които не трябваше да се разкриват никога, истини,  на които много често бяха нужни маските на лъжата... Истините не трябваше да се събличат винаги и пред всеки.  Имаше истини, които трябваше да се пазят и да не се отварят цял един живот...

     Тя беше  щастлива, въпреки  че не можеше да говори, защото сега много повече я обичаха, уважаваха  и разбираха. Разбираха? Наистина ли я разбираха или тя се бе превърнала в огледало на хорските проблеми?... Но нощем тя тихо плачеше за Очите. Вече завършваше училище, а Очите ги нямаше. Но те съществуваха някъде. Това не беше детска фантазия. Нали именно те ù бяха дали, или може би ù бяха помогнали да се прояви тази Божествена дарба?...

Те бяха истината, а истината не можеше да изчезне.  Тя можеше да се скрие или да заспи, но не и да се изгуби...

     Много момчета бяха влюбени в   нея,   поети пишеха стихове за нея, художници я рисуваха... Постоянно пред къщата ù имаше хора и тя записваше на всеки на разноцветни листа от красиви тетрадки това, което ù показваха лъчите... Тя не искаше на никой пари, но хората оставяха на родителите ù без да я питат.  Тя ставаше все по-известна. Имаше вече няколко кандидати за женитба, но лъчите ù помагаха да види чувствата им, които се насочваха повече към славата и парите ù, а не към душата ù. Тъгата беше си направила здраво гнездо в клоните на нейната вяра  и никой не можеше да го разруши.  Искаше ù се поне за миг да проговори, поне за два – да чуе гласа си. Какъв ли щеше да е той сега? Гласът и Очите – това бяха най-скъпите неща, които бе изгубила. Колко беше хубаво, когато като малка си разговаряше с Очите!... И колко хубаво бе онова силно чувство, онази сигурност, че ще ги види. Откъде идваше тази убеденост? Какво я накара да тръгне и да ги намери тогава? Може би вътрешният глас - спокойният, тих  и истински вътрешен глас. Тя винаги се вслушваше в неговите съвети , колкото и страдания да следваха след тях. Защото страданията бяха маркировката по пътя към себепознанието.

...

     Тя започна да го чува, сякаш по-силно, когато стана на 22 години. Той от дълго време искаше да ù каже нещо, но тя не го разбираше, а и проблемите на хората ù пречеха и я изтощаваха... Очите?  Те ù бяха дали дарбата и тя помагаше на хората. Търсеше ги в очите на всеки, който идваше при нея. Но дали тъгата ù по тях не бе станала по-голяма и по-силна от желанието да ги види пак? Тя усети, че трябва отново да поиска това силно, както някога. Може би ако ги видеше сега, щеше да бъде щастлива? Щастлива? Но нали когато идва щастието, трябва да заплатиш? Може би при някои хора то никога не идваше или само ги докосваше за миг и изчезваше, защото не бяха готови или не можеха или не искаха да заплатят. Но имаше и хора, на които им се даряваше безплатно от Съдбата, но те не го оценяваха и дори не  го отваряха. Тя осъзна, че щастието е скъпо и рядко има безплатно или евтино щастие. Безплатно?  Евтино? Това бе неговата сянка, неговият огледален образ или може би нещастие е маската на щастие...

     „Искам истинското, скъпото щастие и съм готова да дам всичко за него... Искам да видя Очите отново...” - повтаряше тя.  „Искам да ги видя поне за миг, Господи.” Молитвите ù – невинни и нежни като гълъби – отлитаха в бездната. И там някъде Горе някой ги чуваше...

       И една нощ нейният силен вътрешен глас бързо отви пелените на нейния сън и я извика. Тя се сепна и стана. „Тръгни... Дойде времето отново да видиш Очите.”  Тя стана и тръгна. Това беше онзи истински вътрешен глас, който като мост я свързваше с Очите. Беше пълнолуние. Луната тежеше като узрял небесен плод и всеки момент щеше да падне. „Аз виждам... виждам... Аз зная, че ще видя Очите пак...” Нещо я теглеше към най-бедения квартал на града... Тя стигна до една малка къщичка, а отвътре се чуваше плач на жена. Тя почука тихо. Жената ù отвори и я покани да влезе. Стаичката беше малка, но спретната и чиста. На стената гореше кандилце и сякаш и то плачеше. А в леглото спеше един млад и красив мъж. Тя се приближи до него и без да знае защо, го целуна. Майка му ù разказа, че са много бедни, а синът ù от години  е болен от неизлечима болест. Дали са всичките си пари по доктори, но не са успяли да му помогнат. Единствено операция в чужбина го спасявала, но вече нямали никакви пари и никаква надежда...

    Тя заплака тихо и отново се вгледа в красивото лице на спящия мъж. На толкова хора беше помогнала, но никога не ù е било толова тъжно. Една сълза се отрони върху лицето му и той се събуди. Усмихна се тъжно и не преставаше да гледа в нея. „Моля те, остани още миг...” - каза той и отново се усмихна...

Тогава тя се вгледа в очите му... Господи? Та това бяха Очите... Не, не сънуваше. Те сега я гледаха и ù се радваха. Бяха много по-малки от тези, които бе виждала в детството си, но бяха същите. Може би по-малки, защото тя бе пораснала.

„Благодаря ти, мила девойко, че Бог те изпрати и дойде да зарадваш сина ми в предсмъртния му час” – каза през сълзи майката.  Предсмътен час? Смъртта? Нима това щеше да е последната ù среща с Очите? Нима нямаше ключ, с който да се заключи тази проклета врата, през която влизаше смъртта? „Ще заплатиш ли?”  - повтаряше нейният вътрешен глас. 

       „Ще заплатя. Ще дам всичките пари, които имам, за да се излекува този млад мъж. Един човешки живот струва много повече от всичките ми пари...” Тя го целуна още един път и си тръгна. Каза му, че ще се върне скоро. И той за първи път от толкова време заспа усмихнат.

     На сутринта я чакаше отново тълпа от хора, които искаха да им предсказва. Но за първи път тя нямаше желание. Никой не я питаше дали е уморена. Всеки искаше по-бързо да научи истината за своя проблем. Проблемите никога не свършваха, а когато хората научаваха истината, понякога ставаха и по-лоши и недоволни. Дали затова Господ не бе скрил Истината от хората? Истината трябваше да се търси тъпреливо и всеки можеше да я открие и запази, дори и да не е пророк. Всеки имаше огледалото на истината – неговия вътрешен глас, но не всеки искаше да се оглежда в това огледало... „Ти ще изгубиш още нещо скъпо, освен парите си... Ще изгубиш твоята дарба и славата си. Съгласна ли си? Ще платиш ли?” – продължаваше да шепти нейният вътрешен глас. Та нали тази дарба я имаше от Очите. Те ù я бяха дали, те имаха правото да я отнемат. Защо ù беше дарбата, ако умрат Очите? И какъв бе смисълът на живота ù без тях?

...

    Тя бе дала всичко. Много от нейните „приятели” отново я изоставиха. Тя отново се превърна в  „Лудата” за много от тях. Почти никой не я търсеше, на никой вече не беше нужна, откакто бе изгубила дарбата, парите и славата си. Но тя беше щастлива повече от всякога... Точно сега ù стигаха думите на благодарната майка. Сякаш целият смисъл на живота бе в тези няколко топли думи...

     Родителите ù от отдавна не се караха. Още докато можеше да предсказва, тя не се питаше вече и не пускаше лъча при себе си, който знаеше по-добре дали наистина вече не се карат или само пред нея. Тя не искаше да знае...

     Разхождаше се из непознатия парк в чуждата страна и хранеше гладните гълъби. Тежката операция бе минала и скоро щяха да се видят... Много скоро...

Прегърнаха се силно и дълго се гледаха... Тя беше най-щастливата, защото никога не бе гледала толкова дълго Очите, въпреки че не можеше да говори.

„Благодаря ти... Ще ти се отплатя за всичко, защото вече съм здрав и силен... Ще направя всичко за теб. Ще бъдем винаги заедно...” – шепнеше младият мъж.

„Заедно?  И той ще ме съжалява, че не мога да говоря‘’ - мислеше си тя. „Аз не мога да говоря... Аз не мога да не мога... Аз трябва да мога да говоря” – плачеше тихо тя... И изведнъж след най-дългата и най-красивата целувка устните ù потрепераха и тя каза „Обичам те”. Това бяха първите ù думи след толкова години мълчание.  Думите, в които бе скрита тайната на цял един живот... Той я прегърна още по-силно, хванаха се за ръце и тръгнаха напред по техния общ път. Сега тя нямаше нищо, но имаше любовта, която беше всичко. Истината беше в тези очи и тя знаеше, че не ù трябва нищо друго...