Времето препускаше и бързо отминаваше разноцветните поляни на годините. Не можеше да спре, нито да се върне назад. Накъде препускаше? Защо бързаше? Нали някъде там на брега на най-шарените мигове го чакаше смъртта... И къде щеше да го отведе?...
Мама и татко се сближиха малко повече след като тя излезе от болницата. Тя разбра едно – че когато не иска нещо да знае, то не ù се явяваше. Самата тя прогонваше лъча, който ù подсказваше. Тя не го пускаше да влезе през прозореца на Истината, защото с годините пердетата на комплексите ставаха все по-дебели. И когато искаше, ги дърпаше и не го пускаше... Добре ù беше да знае, че не се карат... а може би вече не се караха пред нея, защото тя изведнъж бе станала много по-зряла от тях. Тя растеше и още повече се засилваха ясновидските ù способности. С течение на времето започна да вижда и един друг лъч –червен и силен, който ù казваше кога и къде да спре. Истината беше нужна на всеки дотолкова, доколкото можеше да я понесе и да го направи силен. Но ...