Огледалото /част 15/

          Сина и Нати се запътиха към къщата на Аная. Нати бе видимо нервна. Беше изоставила дома си преди години. Престори се на умряла за семейството си и приписа всичко на внучката си. Ани заслужаваше най-доброто. Тя бе нейното слънчице. Нати виждаше у внучката си... себе си. Като малка и тя бе такава – любознателна и напориста. Искаше да знае всичко за всичко. За зла участ мечтата й се сбъдна след като разбра каква е всъщност и че над семейството й тегне проклятие. Бе решила, че ще открие начин да го развали, изчете всички окултни книги, прави ритуали, но така и не успя. Когато забеляза привличането на Аная към окултното и огледалата, реши да напусне живота на семейството си. Искаше Аная да забрави интереса си. Искаше й се да счупи всички огледала. Но знаеше, че това също не е добра идея. Защото те крият невидима сила. Искаше й се просто да си тръгне и животът на всички да продължи както е редно. Един нормален живот, изпълнен с радост, любов, премеждия, разочарования, надежда, успехи... Но когато разбра от Сина, че внучката й все по-често идва в Чар, сърцето й се сви. И разбра, че каквото и да прави, съдбата на всички бе предопределена. Дори нейната собствена. А огледалото... Онова огледало трябваше да го заровят. Дълбоко в земята. Как й хрумна на Сина да го държи в магазина?!

          „За да го наблюдавам”, беше отговорила.

          Явно Аная го беше отключила. Толкова сили хвърлиха със Сина да заключат онзи садист в него, а тя просто така го освободи. Може би наистина бе вярно. Аная притежаваше сила. И то доста могъща. Но още не я бе осъзнала.

          - Как си, Нати?

          Сина разтърка рамото на приятелката си. Вече бяха пристигнали. Гледаха къщата и нещо силно ги караше да стоят настрани.

          - Той е тук! – Нати въздъхна и сви юмрук.

          - Да. И аз го усещам. Не ни иска.

          - Няма да позволя да докосне внучката ми! Ако го направи, ще го убия! Отново!

         Двете пристъпиха напред. Прекосиха двора и стигнаха входната врата. Нати докосна дръжката и в нея премина импулс. Импулс, който разтресе тялото. И душата й. Тя затвори очи и натисна дръжката. Вратата се отвори. Двете със Сина си бяха обещали да не допускат съществото от огледалото да причинява зло. Никога повече. Но ето, че това се случи. Неколкократно. И сега трябваше да се погрижат за него. Отново.

         Беше почти обяд. Слънцето навън грееше силно. Но тук, в къщата, бе тъмно и студено. На Сина и Нати им отне малко време, докато очите им привикнат към тъмнината. Появиха се очертанията на свода към кухнята, стенния часовник, шкафът за обувки и...

          - Господи!

          Сина почти изпищя като видя лежащото тяло на Зи със забит нож в корема. Приклекна до него и провери пулса му. Не го долови. Около тялото се бе образувала лепкава локва кръв.

          - Мъртъв е. – съобщи Сина.

         - Къде ли го е сложила... – Нати игнорира трупа. Трескаво търсеше огледалото с поглед.

       - Може би е в спалнята. – отвърна Сина и двете едновременно вдигнаха глави към стълбището, водещо към втория етаж на къщата.

         Нати прескочи трупа и се устреми нагоре към стълбите. Сина я последва. Колкото повече се доближаваха към спалнята, температурата се понижаваше с всяка крачка.

          Беше мрачно. Щорите бяха пуснати, леглото – разхвърляно. В банята – тъмно.

          - Къде си... – Нати мърмореше под носа си.

          - Той е тук. – обади се Сина – Триковете му с градусите започват да ме изнервят.

        Очите на Сина хвърляха мълнии в тъмнината. Истинктът й за самосъхранение крещеше в главата й да се маха оттам. Но любопитството и дългът й не й позволяваха да напусне преди да си е свършила работата.

          Нати извади кинжала от ножницата му и започна да обикаля из стаята. Докосна рамката на леглото. Видя картината срещу него. Бегла усмивка пробяга по устните й. Спомни си колко много Аная обичаше да слуша приказките на баба си – страшни приказки, които винаги завършваха с щастлив край. Приказки, които тя бе чувала, но видоизменяше, за да не плаши внучката си. Защото никоя от онези приказки, които й разказваше, не бе приказка, а реална история, завършваща трагично за всички персонажи. В приказките доброто винаги побеждава злото. Злодеят винаги бива наказан за постъпките си. Но реалността, оказва се, е доста различна. В тази реалност злодеят надхитри вещиците и отново намери начин да избяга и да бъде свободен. Но, за негово съжаление, не можеше да върлува твърде дълго и твърде далеч от клетката си. Той умееше да крие клетката си. Защото знаеше, че унищожат ли клетката, ще унищожат и част от него. Но само ако той е в нея. Ако не е...

          Нати се обърна към скрина. Загледа се в пространството над него. Стената бе... празна. Аная бе поставила гримовете и тоалетното мляко върху скрина. Логично бе да има и огледало. Нати затаи дъх и замахна с кинжала към стената. Промуши празното пространство. В следващия миг се чу проглушителен писък, подобен на този от разгневена сирена. Пронизителен. Нестихващ. Нати знаеше, че огледалото бе там. Усмихна се, въпреки че бе на границата да изгуби слуха си.

         Сина сграбчи ръката на Нати и я поведе навън. Извън къщата. Писъкът вече не се чуваше, но ушите им още звънтяха.

          - Какво направи?! – Сина викаше с всички сили. – Сега той остана свободен.

          Нати гледаше мълчаливо към къщата.

          - Права си. Сега той може да е навсякъде.

          Нати затвори очи. Малка сълзичка се изтърколи по бузата й.