Огънче

Мъж, над трийсетте, беше излезнал пред входа на многоетажния си блок и спокойно пушеше, зяпайки в залязващото небе. В градинката пред блока  на полусчупена пейка седеше младеж с уморен и напрегнат вид. Нещо странно в начина, по който момчето поглеждаше от време на време кьм входа, привлече вниманието на пушещия мъж. Няколко мисли от типа на „наркоман, друса се по входовете“ или „да не би да мисли да крадне нещо“, неволно минаха през главата на мъжа. В един момент погледите на двамата се срещнаха. Момчето решително, но някак тромаво, като че тежък товар имаше на гърба си, стана от пейката и се приближи към вече допушилия цигарата си мъж. „Имате ли огънче?“ - попита момчето с глух глас. Мъжът услужливо, но с изпитващ поглед подаде кутийка кибрит. Момчето запали още с първата клечка, въпреки че ръцете му трепереха, избоботи „мерси“ и се върна на пейката. Със странно чувство мъжът влезна във входа и се заискачва по стълбите. Не изпитваше обичайната подозрителност и раздразнение, които обикновено пораждаха в него съмнителните субекти, сновящи из квартала. През прозореца между петия и шестия етаж погледна към градинката и видя как момчето пали нова цигара от догарящия фас. Мъжът най-сетне стигна до предпоследния, 11 етаж, спря се за секунда да си поеме въздух и заотключва вратата. Докато завъртваше ключа, си мислеше, че това, че асансьорът не работи, си има и положителни страни: „Ще размърдам малко старите кокали“ - не без нотка неделен сарказъм отбеляза за себе си той.

Момчето допуши втората цигара, поседя известно време, гледайки в една точка пред краката си, бавно стана и се запъти към входа. До десетия етаж се качи на един дъх. Между десетия и единадесетия етаж му се наложи да спре, задави го силна кашлица. Подпря се на железния парапет, изкашля се шумно няколко пъти и се изплю. Когато стигна до таванската площадка, завари всичко, както очакваше: капандурата беше без катинар. Така беше и миналото лято, когато с негов приятел изпиха цяло шише топла водка на тоя покрив. Качи се по стълбата, избута капака и се измъкна на покрива. Слънцето още не беше залязло, но се губеше някъде зад олющените блокове. Момчето, без да се оглежда, тръгна напред към ръба на покрива. Когато стигна до края, само хвърли бегъл поглед надолу и отстъпи половин крачка назад. Мина му през ума да запали цигара, но се сети, че няма огънче. „И по-добре - си каза, - стига съм премислял това, което вече е решено!“. И все пак, преди да се реши на фаталната крачка, измина една, ако не и две минути. Вътрешният му глас постепенно поутихна и цялото му същество се превърна в мисъл за крачка напред.

„Искаш ли огънче?“ - чу глас на около 5 метра зад себе си. Обърна се изненадан. „Да изпушим по цигара, да поговорим!“ - продължи мъжът от блока след няколкосекундна пауза.