Окото се появи в нощта, когато в леглото ѝ за пръв път спа дете. В случая беше един от многото ѝ питомци, деца на нейните братя и сестри - болнавия, хилав, лигав и вечно хленчещ Кевчо. Толкова много беше ревал вечерта за нея, че родителите се принудиха да я молят да го вземе при себе си поне докато заспи. Кевчо т.е. Параскев, от часове се друсаше, коленичил върху скъпия матрак на родителската спалня и повтаряше като дрогиран: „Икам ея Фанка”, като на всеки рефрен си блъскаше главата в изящната табла. Малко по-късно на челото му се оформи приказна краставица. Детето ревеше, защото искаше леля си Станка. След този случай тя стана Фанка, по-късно Фанчето. Последното предизвика поредица от комични недоразумения с издаване на лична карта, свидетелство за съдимост, записване при личен лекар, получаване на поща и пр., но това вече е тема на друг разказ. Днешният разказ е за Окото.

Каталясалият от рев, потен и сополив Кевчо заспа още във въздуха. Достатъчно му беше да помирише девическата пазва на леля си и очичките му се затвориха. Родителите въздъхнаха с облекчение, понечиха да го вземат, за да го пренесат на леглото му, но Кевчо кресна неистово: „Ея Фанка!” и остана да спи в леглото ѝ.

Леля му, каталясала не по-малко от него, се тръшна както си беше с дрехите. След цял ден разнасяне, дундуркане, пиене и хранене, пишкане, акане и миене, и преобличане... нямаше сили даже чехлите си да събуе. Божее, то това от турско робство по-лошо, - каза си в просъници Фанчето, - помогни ми, Господи,  да се махна от тук!

Гушна малкия лигльо и се унесе в заслужен сън.

Не знаеше колко беше спала, но се пробуди съвсем разсънена, с ясното чувство, че е обект на наблюдение. Погледна Кевчо – нищо, спи си като агънце. Очите й свикнаха с тъмнината, през балконската врата се процеждаше мъждива светлинка от градинските лампи и тя обходи с поглед стаята. Точно на нивото на полезрението й, като закачено в нищото, стоеше голямо, не съвсем човешко, широко отворено око. Окото й намигна приятелски и я загледа нахално. Фанчето се обърна към стената, но Окото я чакаше там, зяпаше я и сякаш се усмихваше... Луда ме направи тоя Кевчо, започна да ми се привижда какво ли не! – затваряше и отваряше очи, търкаше ги – Окото продължаваше да я гледа.

Така се започна. Денем я побъркваха Кевчо и двама от племенниците ѝ, които бяха във ваканция, нощем я подлудяваше Окото. Децата.... просто нямаше как – братята и сестра ѝ работеха, родителите ѝ бяха вече стари и немощни, а тя беше безработна. Според „клана”, както обитателите на огромната къща не на шега се наричаха, Фанчето имаше време за всичко: закуска на децата, да се издоят и изкарат козите, да се нахранят прасетата, пуйките, кокошките, кучето и двете котки, после обяд за всички и приспиване на Кевчо; в следобедната почивка окопаваше градината, измиваше си краката на двора и започваше да готви вечеря; по мръкнало скубеше трева и хранеше добичетата, затваряше ги и влизаше да шета в къщата. По-големите деца като оси налитаха на беля след беля, а Кевчо ходеше след нея като кученце и не спираше да хленчи. Понякога го слагаше в бебешкото му кенгуру и само така се спасяваше от непрестанния вой, който вече се беше набил в мозъка й. Но откакто Окото се появи, ревовете на Кевчо останаха на втори план. Уж не беше страхлива, а от „онова нещо, дето ме гледа като мъж” се плашеше като от бясно куче. Купи си маска за очи, тапи за уши, завиваше се презглава, пъшкаше и се потеше, но проклетото Око си беше там всяка нощ. Накъдето ѝ да се обърнеше, то я гледаше втренчено като председател на районен съд. Понякога се присвиваше гневно, друг път се отваряше широко, като при учуден човек, примигваше, намигаше... и я оставяше без сън. Намиганията зачестиха в началото на лятото, когато си лягаше само по потник и бикини, и Фанчето разбра, че Окото е мъжко.

Ох, ще взема най-сетне да си намеря един мъж, каза си една сутрин, след като часове се беше въртяла потна в чаршафите, - ще се омъжа и ще се махна от тая проклета къща... слугувай, слугувай,  че и децата им гледай, сега и тая гад мръсна ококорена... ще ме гледа той! Мен ще гледа, дето гола още мъж не ме е виждал, мен!!!

Тук му е мястото да кажем, че Фанчето беше стара мома. И девица. Когато стана на осемнадесет, в селото някак разбраха, че техните са я водили при лекар, защото още няма цикъл. Докторът отсече, че яйчниците ѝ са недоразвити и няма никакви шансове някога да забременее. Мълвата се разнесе светкавично и никой в селото не я поиска за жена. Имаше много приятелки, но приятел така и не се намери. После братята й се зажениха, след тях сестра й, а Фанчето, от само себеси се разбираше, стана безплатна детегледачка на цялата фамилия. В някои села все още се спазва варварската традиция „старите моми” да станат доброволни слугини на братя и сестри, а после да се грижат и за родителите. Докато растяха децата им, близките й услужливо бяха забравили, че е мома за женене. Спомниха си само „традицията”. Тръсваха ѝ отрочетата си, после й тръснаха старите родители, междувременно цикълът й най-сетне дойде и тя се замисли за мъж, дом и челяд. Но оставя ли те някой да се замомееш? - Всички заети - само аз свободна; всички имат проблеми - само аз нямам... работи, куче просто, слугувай, докато ти минат младините, - си казваше вечер в моминското легло Фанчето. Не й достигаше смелост да се опълчи или поне да замине нанякъде и така се навъртяха 39 години. Мускулите й поувиснаха, кожата увяхна и се сбръчка на шията, петите й се напукаха. Но откакто се появи Окото, тя започна да се заседява пред огледалото. - Абе, не съм лоша, като се понаглася, като се издокарам, все ще си хвана някой. Но къде ще си хване мъж на село? - Младите по чужбина, неколцина женени и останалото – старци...

Една  сутрин най-сетне се престраши и пусна обява в „Лична драма” – любимия ѝ вестник. Писаха ѝ точно осемнадесет мъже. Бързо отся кандидатите, отхвърли ергените, защото със сигурност щяха да искат да им ражда деца, а Фанчето много добре знаеше как това никога няма да се случи. Накрая останаха двама – един разведен, на 45 години, с големи деца и един вдовец, с две малки дечица. Оня с големите деца със сигурност ще ме направи слугиня, пак ще гледам чужди и, със сигурност, неблагодарни хора. А и не се знае защо се е развел, може да е някой садист или алкохолик...

След номинациите, продължили подозрително кратко, остана само вдовецът. Фанчето отговори на писмото му, после ѝ писа той, после той ѝ се обади по телефона и започнаха да си говорят всяка вечер. Тя нарочно угасяше лампата, лягаше си с джиесема на ухото и с тихичко задоволство гледаше как Окото посинява от яд. Нещото се присвиваше от бяс, блещеше се и се кривеше, а в нощта, когато с вдовеца си уговориха среща, се разплака като човек. И да ревеш, и да не ревеш – заминавам, изсъска му Фанчето и се зави през глава.

Те се срещнаха по средата на пътя – между селата им километрите бяха 158 – точно колкото сантиметра беше висока тя. Вдовецът пристигна с един приличен фолксваген и от пръв поглед ѝ хареса – малко слаб, но със силни, жилести ръце, много пъргав и усмихнат. Целуна я по бузата и сладко й замириса на мляко, сирене и суроватка. Нали ти казах, че работя в една мандра, - усмихна се вдовецът, - завършил съм Хранително-вкусовия в Пловдив. Пиха кафе, поговориха малко – предимно за децата. Беше ги оставил при съседите и се тревожеше за тях, но през цялото време й държеше ръката и усмивката не слизаше от лицето му. Хареса ме, хареса ме, - ликуваше вътрешно Фанчето, Бог ще помогне, ще се сбъдне мечтата ми! На сбогуване се целунаха истински и се уговориха, който пръв вземе решение, да се обади на другия.

Той ще е! – каза си в автобуса обратно за село, опиянена от радост, Фанчето, - няма какво да му мисля. Децата са малки – на две и пет години, вече са забравили майка си, починала от сепсис малко след раждането на малкия, ще запомнят мен. Колкото и да са палави, едва ли ще са по-лоши от Кевчо Лигльото. Бързо ще им намеря слабото място... унесе се в мечти изтерзаната ѝ душица и тя проспа километрите до селото си. Едва дочака нощта, за да му се обади, че се е решила да живее с него и децата. В слушалката чу как бъдещият ѝ съпруг радостно се засмя, а тя си засъбира багажа. От вълнение не спа цялата нощ, но за пръв път Окото не можа да я ядоса. Плачи, плачи, - изхихика злорадо иначе благодушната жена, - няма връщане назад! Всички да се наредите пред мен и да плачете, пак няма да се трогна... свърши се с турското робство!

Два дни по-късно двете осиротели деца, изкъпани, сресани и пременени с чисти дрешки, седяха около празнично наредената маса, и ядяха палачинки. Оказа се, че новата им майка може да прави и курабийки с муцунки, и пица, и пуканки.... Личицата им, омазани с конфитюр и течен шоколад, светеха. На отсрещната страна на масата стояха, усмихнати и щастливи, баща им и Фанчето. Наричаме я за последен път така, защото тя всъщност се казва Станка и другата седмица ще се омъжи за вдовеца. Това е новата ви майка, - каза той и прегърна миловидната жена до себе си, - да я слушате и да ѝ казвате „мама”!

Станка се усмихваше широко и гледаше, все още невярващо, малчуганите. Деца, мои деца, /Благодаря ти, Боже!/, деца, които ще ми казват „мамо”, ще ме целуват вечер за лека нощ и ще плачат за мен, когато ме няма!- и се засмя звънко като момиченце. – На какво се смееш, - попита мъжът, - на нас ли? – Не на вас, - грейна като слънце Станка, - не на вас, а на един глупак, казва се Окото. Още веднъж да ми се появи и ще му изтръгна гръкляна!

Мъжът ѝ така и не разбра кой беше Окото и какво беше сторил на младата му жена. Нейната девственост беше най-големият подарък, който беше получавал някога и тя порасна в очите му като планина. А децата... ех, отначало на всички им беше трудно!... децата най-много обичаха приказките ѝ за лека нощ, любимата от които им беше за Окото! В приказките то правеше страшни бели и винаги ядеше бой, а всъщност беше главният виновник отново да имат майка!