Окъс н ели разкази-19. Старата къща. Част седма

 

 

 

     И така… Щом е наредено - към кръчмата! Улицата към площада с читалището и пощата (Която сега е и кметство!),  е изцяло покрита от сняг - бяла – беленичка! Тук-там има останали следи от ботуши и обувки – повечето наредени по коловозите на преминалите рано сутринта автомобили. Още един завой покрай училището… И ето го центъра на селото.  В горна страна все още стои  ‘’Големият”  магазин,  сега- единствен,  в който се пазарува всичко… Супермаркет!
Читалището… 
Строиха го по време на детските ми години.  Строиха го с доброволен труд и много мерак… Тази сграда изглеждаше огромна – тогава - в детските ми очи.  Сега е пуста… Дали има кой да стопанисва поне библиотеката?! От тука взех първите книжки за прочит… Не! Металната врата е заключена с катинар,  който,  личи си,  не е виждал ключ от много време…
Е! Стига съм се въртял…  Тръгвам към кръчмата на бай Недко.  Тя е ей-там – зад няколкото останали брезички от бившия парк,  украсявал толкова години застлания с базалтови плочи площад пред селския културен дом.  Хм! И той някога ми изглеждаше голям… Дори преголям! 
Двадесетина крачки са… Бавни,  защото мисълта се връща назад във времето. 
Снощи…
Вече изпращаме всички. Всички вкупом, въпреки традиционните приказки като: „Ама нали не е редно?!”  И още: „Нали не дойдохте всички заедно?!”  
Чичо Иван, добре подпийнал,  се опита да каже нещо,  като: „…Абе, не е лошо да пийнем по едно…”, обаче стринка Мария го сгълча набърже и с нейна, а  и донякъде моя помощ,  стигна до пътната врата. Свежият въздух комай му помогна да се пооправи,  защото от там  нататък стъпките му придобиха обичайната за походката му твърдост.
    - Хайде,  със здраве! – Изпратих всички по заснежената улица - едни нагоре,  а други - надолу - към долната махала. 
    - Останете и вие със здраве! – Отец Никола и попадията заедно с Павел и Лазар- с гайдата,  тръгват по тясна пътека в снега под рядко светещите улични лампи. Улицата със заснежените дървета и дувари изглежда  приказно…
    - Надолу е лесно! Лазо!!!  Дай Руфинкината! Ехааа! – Отецът е в чудесно настроение,  както се види…
    - Отче!!! Недей да будиш селото! – Чува се от горна страна гласът на поотрезнелия кмет…
Разлайват се няколко кучета по наша махала,  разбира се… Фон!!!
Затварям портата. Няколко крачки и вече съм обратно в салона. Колко е топло вътре?! Приятно е…
В кухнята всичко  е в ред. Вече. Чаши, чинии- измити. Масата с нова покривка.  А Дани,  с дамаджаната на отец Никола в ръце,  с поглед пита: „Къде да прибера това?”
    - Зарежи я! Lassen Sie es bitte! Ich werde es in der K;lte genommen! - Връща се нещо в главата от наученото… Да не повярва човек?! След толкова време…
Дамаджаната е на пода,  а две ръце с мокри пръсти се гушват под разкопчаната ми зимна риза… 
Една, такава - вълнена - на червено черни карета. 
Нали знаете?!

Следва.

Б.Калинов- Странник
26.01.2013г.
Пловдив