Слънцето прежуряше и всичко наоколо се беше изпокрило на сянка. На небето не се виждаше ни едно облаче. Светлин излезе от дюкяна и седна под лозницата да хапне обяда, който  беше приготвила сестра му. В ковачницата по това лятно време ставаше ад. От огнището излизаше огнена жега, жаравата тлееше до ярко червено и пръскаше искри наоколо. Така беше и приказката – желязото да се кове докато е горещо… Имаше много работа – кой чака за подковаване на добитък, кой за коса, мотика или ножове…всякакви работи. Светлин го беше нарекъл баща му, като светлика, дето излиза от огнището. Бай Вельо беше известен майстор ковач в Родопите. Предаде занаята на Светлин и той задмина по умения татко си.
               Беше млад и силен , оглавяваше семейството им. На есен щеше да изпълни тридесет години. Майка им се поболя преди много време и се спомина. Баща им си замина скоро след това, от него Светлин научи занаята  и сега въртеше ковашкия чук и дюкяна.  Сега останаха само със сестра си – Дафинка, едно дете на петнадесетина години, дето взе вече да се момее и тя.        

               Дъвчеше, но горещината го беше изморила, беше вир - вода  и от челото му падаха едри капки пот. Жаден беше и тръгна към селската чешма, която беше близо до дюкяна му. Едно момче, което му помагаше в работата беше вътре до огнището и се чуваше  звън-звън-звън…
               Реката бълбукаше весела и криволичеща между белите заоблени камъни. Тя идеше от високото на планината и от нея отбиха за селската чешма. Зелени треви и нежни цветенца я обграждаха, а над нея се полюшваха клоните на плачещите върби и тополи. На долу реката правеше голям завой и се ширваше на воля. Дълбоки вирове се синееха и примамваха окото в това горещо време. Дечурлига скачаха из вировете и смехът им се чуваше надалеч. 

               Светлин доближи до чешмата и пи от студената вода. Наведе главата под чучурите и водните пръски. Остави водата да се лее отгоре му. Изгаряше, но такава му беше работата и той си харесваше занаята. Под сръчните му пръсти излизаха чудни остриета, ножове и всякакви кании. Жените харесваха пафтите и коланчетата, дето ги изработваше и им се радваха. Наближаваше събора на селото. Щеше да продаде от остриетата и ножовете за подаръци и на другоселците, дето идваха по това време. По Петровден ставаше оживено, хората празнуваха, имаше хора и веселби. Работеше и едни чанове и хлопки, които ги бързаха за цяло стадо овце и кози на един каракачанин. Чановете бяха майсторска работа, като ги наковеше от желязото, ако искаха им слагаше и  мед. Медените ги изливаше в калъпи, а като вържеше и езичето - оживяваха в ръцете му. Езичето беше най-важното в цялата работа, като езикът на човека е… Трябваше да трепка…трепка… Едни ставаха тъжни, други весели и  закачливи…Ако се намереше пиринч, правеше и хлопки от него. Светлин си играеше да настройва гласът на всеки чан като докато стане звънък  и хубав. Трябваше да запее…Искаше се голям усет и майсторлък да ги направи подобаващо, така че ехото да раздипля песента им из цялата планина. Един с един чановете не си приличаха, някои ставаха по тънки, други по-обемни, трети  по-тежки и гласовете им както при хората  - различни… Но запеят ли чановете и хлопките  се огласяше цялата планина, стадата се рееха на воля и овчарите диреха стоката си.  Омайният звън и надпяването  им се чуваха надалеч, разнасяха се  от връх на връх, спускаха  се надолу към урвите и се връщаха  пак нагоре към небето.
               Изминаха няколко дни, в които кипеше усилена работа. Чирачето му помогна и вече завършваха поръчката. След обед Светлин тръгна с каруцата към къшлите да занесе готовите чанове. Натовариха ги в чували и той подкара конете. Пътят се извиваше като прашна змия все по-нагоре и нагоре в планината. На високото имаше хубава паша за добитъка и овчарите си правеха колиби за лятото и къшли за добитъка. Този овчар Светлин не го знаеше. Отскоро се е завъртял тъдява. Изкачи бавно билото и вече взе да се смрачава когато видя къшлите. Когато стигна до колибата спря конете и слезе от каруцата. Едно смугло девойче се показа на вратата и го загледа с тъмните си очи. Има, няма шестнайсет - седемнайсет години. Ресниците и бяха като изписани, а тежката и коса сплетена на безброй малки плитки, вързани с шарени конци. Лицето и нежно като цветенце. На врата си е окачила сребърен кръст.  Чудна красавица. От къде се е взела? И премяната и по-друга…
             – Добър ден, момиче. Къде е баща ти? Ще се прибере ли скоро? Аз съм майстор Светлин от Кушла. Ти как се викаш?
                – Добър ден. Аз съм Катерини. От Драма сме, ама сега сме тук лятоска. Тате наглежда доячите. Сега ще го повикам.
               И Катерини се спусна към къшлата да извика баща си. Подскочи лека като перце, а хубавата и снага се наби в очите ми. Бре, че хубавица… Зяпнах я учудено. Плитките и се мятаха по раменцата, а цветните парцалчета весело подскачаха. Нещо ме жегна. Припари ми сякаш в стомаха.
               Дойде стопанина и си подадохме ръце. 
                    – Хайде ,майсторе да видим…
           Поведох Нико към каруцата и той ми помогна да изкараме чановете. Загледа ги един по един, заопипва ги и ги разхлопа. Звънът им се изви над гората. Всичките бяха прекрасни. Закачихме ги на една тояжка пред колибата и пак ги затръска Нико. Звън-звън-звън….ъън…ннннн…Поде се ехото навред и затрептя във въздуха. Чистият им тон е като омая на душата…Става ти едно такова леко и ефирно…Като мечта се издига в небесата…Катерини онемя. Гледаше притихнала чановете и очите и помътняха. Една сълзица се търкулна по скулите и. Беше развълнувана и още по-прекрасна.
               Нико се обърна към мен и ме потупа по рамото:
                   – Браво, майсторе! Такъв глас има всякой… Не се повтаря ни един чан с друг. Браво! Изпълни ми душата. Ние каракачаните без стока и лопки не можем. Дай да се разплатим сега и да се почерпим като хората.
               Наброи ми Нико парите и седнахме пред колибата на една скована пейка и дървена масичка. Катерини не чакаше покана, а застла с един месал масата. Донесе  бяло сирене, едни тънки жарени питки, маслини, мляко в една паница и едно шише с ракия. Подаде ми Нико ракията и аз отпих от нея. Такава люта ракия не бях пил. Дали от умората, дали от жегата ама ме завъртя главата. Нико ми заразправя за тях. Жена му забягнала с друг мъж  и живеели с Катерини сами. Имал преди това  момчета, ама умирали малки и само Катерини му останала. Дошли тук за лятото и после ще се връщат пак в Гръцко. Имал с него и два овчаря, братови му деца. Планината им харесала, животните пасели и се множили, само здраве да е.
               Хапнахме и аз рекох да вървя. Смрачило  се беше. Нико ми рече:
                – Къде ще вървиш по нощите с толкова пари бе човек? Разбойници много. И дума да не става. Спи ей там зад купата сено.
                  –  Добре, Нико. Хайде лека нощ.
            Луната изгря бяла като къделя. До къшлата реката бучеше в нощта. Отидох да напоя конете и да се изкъпя. Вързах ги до едно дърво, за да не ги уплаши нещо нощес и влязох в студената вода. Зад едно дърво се плискаше Катерини. Бялата и риза беше запретната над коленете. После се съблече и я хвърли на тревата. Снагата и като струна…Плитките и се полюшваха като си наклонеше главата да се мие. Гледах и не мърдах. Като омагьосан… Катерини се извъртя и си срещнахме очите. Боже, каква  красавица…очите и като на сърне...топли и доверчиви... Тя се приближи към мен бавно, като излязла от водата  горска нимфа…Устните ми я потърсиха. Целувката беше изгаряща жарава…Милвах тези прекрасни рамена, гърди, глезени…Катерини ме прегърна и се усука около мен. Откривахме се един друг без свян. Нежното и дихание ме изпълни с любов…и ние потънахме в бездната…Вятърът люлееше чановете и те пееха в нощта. Дзън-зън-зън-н...… Катерини потръпваше в ръцете ми...
               На другия ден станах по тъмно и тръгнах към селото. Нико още спеше. До мен в каруцата беше Катерини - моята омая, моята любов…Сгушила се беше в ръцете ми... очите и святкат щастливо...Смехът и звънка като медните чанове... Лятото беше вълшебно...

                   Слънцето изгряваше над високите върхове, за да  ни благослови…