Пиенето  ми се отразява добре на махмурлука. То е защото съм ядосан. Пия три ракии и тръгвам. Не мога да си обясня къде отивам, но не е и нужно. Зная, че няма кой да ме чака и не бързам за никъде. Това е една среднощна разходка, разбира се, самотна, защото през деня предпочитам да спя и да събирам сили за гнева си, а освен това жегите са отвратителни и не се отразяват добре на запоя. Аз съм нощна птица. Скитането нощем си има свой чар и свои преимущества. Тихо е и няма кой да ми се пречка. Пусто е и няма кой да ми отнеме пустинята. В своята пустиня бедуинът съм аз и се чувствувам добре. Няма кой да ми отнеме мълчанията, няма кой да ми отнеме самотата, няма кой да ми отнеме тротоарите, което е за предпочитане пред досадата от примитивната простащина. Нарочно подбирам най- тъмните и безлюдни улици; не искам да ми се мярка никой и да ми досажда с глупостта си.

Кога работя ли? Ами не работя. Те ме пенсионираха по болест, тъй като съм бил луд.

Вероятно е така. Това е особена лудост. Не мога да ги понасям и тази отврат се засилва прогресивно. Отначало ме изгониха от работа, защото ругаех и се заяждах с колегите в службата, но проблемът е, че не мога да ги понасям. Не мога да понасям чиновническото им равнодушие и щуротията на закона; не мога да понасям и овчото примирение на молителите. Гади ми се и от едните, и от другите.

Не мога да понасям жените; не мога да понасям и мъжете. Едните са твърде лицемерни, а другите- твърде посредствени. Съчетанието от неискреност и глупост е особено гадна. Мразя я.

Не обичам богатите заради начина по който са придобили богатството си; не обичам и бедните, заради тяхната безпомощност. Пада им се.

Не обичам силните, заради тяхната самонадеяност; не обичам и слабите, заради безволието им.

Не понасям влюбените, заради глупостта да се влюбят, нито пък безразличните за присмехулното им отношение. Не понасям и себе си заради своята непоносимост.

Рева и се сърдя на целия свят. Ако няма с кого да се заям, се заяждам със себе си.

Това е особена автофагия - самоизяждане с погнуса.  В края на краищата ме изгониха и ми поставиха диагноза. Откакто разбрах, че съм луд, се успокоих напълно и поумнях. Няма резон самоизяждането; по- добро е самообожанието, но явно лудостта ми е недостатъчна, за да стигна до подобен апогей. В действителност, така ми е добре. Обичам да обикалям нощно време по улиците  и си говоря сам. В това има особено очарование. Идва ми да литна и да запея, защото съм сигурен, че ще бъда чут и разбран. От самия себе си. Особено ми допадат безлунните нощи, когато всичко се слива в един всеобщ черен фон. Няма светлини, няма и сенки. Тогава се преливам в мрака и ставам част от него. Красиво до подивяване. В подобни моменти мълчанията се натрупват и започват да ми пеят. Много обичам тези пеещи мълчания. Някога, когато все още можех да се влюбвам приятелката ми шокирана ме питаше:

- Защо мълчиш?

- Слушам.

- Какво слушаш?

- Има едни пеещи мълчания...

Разбира се, тя скоро ме изоставяше, защото не можеше да понася подобна музика. Изобщо те всички са глухи и музиката на мълчанията им е чужда.

Понякога в паузите на тишината по тротоарите се втурват далечни акорди и тогава тръгвам заслепен нататък. Преживяването е  особено велико. Мрак, пустош и Шопен. Някъде по етажите на голямата къща се вижда осветен прозорец. Кой ли е, коя ли е? Нямам представа и не искам да зная, защото това би съсипало очарованието. В състояние съм да обичам само собствената си халюцинация и в момента, когато тя придобие конкретна форма от плът и кръв, миражът изчезва  и идва омерзението. Ето защо бягам от конкретните форми.

Те винаги идват в неподходящ момент и искат или душата, или парите ми. Но аз не разполагам нито с едното, нито с другото по понятни причини, поради което не допускам пряк контакт. Красотата на илюзията ми е достатъчна.

Пред една обикновено звездна нощ, предпочитам "Звездната нощ" на Ван Гог. Заслепяваща е. Идва ти да изкрещиш. Един такъв крясък се вижда в известната картина на Едвард Мунк. Не само се вижда, но се и чува. Аз го чувам.

Пред нормалните морски плажове, предпочитам плажовете на Клод Моне. Пред жената от плът и кръв предпочитам фаворитката на Мане. Предпочитанията ми винаги са насочени към нещо недостижимо. И аз разбирам защо. Точно защото е недостижимо.

Мисля, че същата тази фаворитка, ако се появи пред мен в плът и кръв, незабавно ще се махна. Казвам го със сигурност, защото ми се е случвало. Не мога да понасям фаворитки от плът и кръв именно, поради факта, че тяхната фаворизация се дължи най вече на това. Предпочитам мечтата пред нейната реализация, защото реализацията е винаги разочароваща. Това е и причината да не правя нищо. В предпочитанието си да не правя нищо съм вложил особена философска концепция; то не е случайно и не се дължи на обикновен мързел. Тя ме задоволява напълно и стриктно я спазвам; бих казал, че се базира на факта, че нищото не може да причинява болка, а нещото може. Въпреки, че съм си изградил имунитет против разочарования от всякакъв характер, в старанието си да ги огранича максимално съм стигнал до заключението, че е по- добре да се сдобиеш с липси, отколкото с наличия, тъй като в  житейския ми опит наличията на болка са доминиращи и не могат да бъдат компенсирани с друго, а често тези компенсации са от сорта „малки еротични игри", които впоследствие често се израждат в гротески. Поради което си направих колекция от гротески и тя нараста прогресивно след краха на всяка илюзия; виждам ги в ролята на оплаквачки плачещи на погребенията на илюзиите, но този плач също се изражда  в клоунада с хленчещи съдби и размазани гримове.

Вече съм много доволен. Всичко, което е в състояние да ме разочарова е прехвърлено в описа на липсите и този опис нараства. Лишавам се от приятелствата, защото тези приятелства се оказаха обвързани с пари и услуги, което ме дразни. Лишавам се от враговете си, защото няма какво да  вземат, освен на босия цървулите. Лишавам се от вяра, защото няма в какво да вярвам.- Моите идоли са мошеници, а боговете истукани.

Лишавам се от надеждата, защото намирам достатъчно доказателства за безнадеждността. Нямам смелостта на онзи умиращ поет, който в процеса на агонията твърди: „Докато липсва доказателство за безнадеждността, надеждата все още съществува." Правя корекция, вероятно защото все още не съм в графика на умиращите: „Не, не съществува."  И отричам овчото примирение на  библейския Лазар, който умирайки продължава с безконечните си молитви към нищо нечуващия господ. Надявам се, че в последния момент ще намеря сили да наругая и господа, и сатаната, въпреки че едва ли някой ще ми обърне внимание. Лишавам се и от любовите си, и от омразите си, защото всички те поставят множество искания. Когато преди време  тя- онази, с която  имах интимни отношения започна да ме разпитва какво работя, колко пари получавам, какъв бизнес имам, какъв ценз имам, имам ли или нямам вила, автомобил, какъв е той и така нататък, почувствувах гадене и побързах да избягам. Не ми беше удобно да повърна пред нея. Разбира се, краят на тази история дойде преди началото. Гадене получавам, когато се наложи да ползувам услугите на някое държавно ведомство. Попълването на молби, жалби, декларации дълбоко ме отвращава. Унизителното е, че те непрекъснато те превръщат в някакво  хленчещо същество- верноподаник, на когото държавната администрация  решава дали да подхвърли милостиня или да не подхвърли и обикновено те превръща в жалък молител висящ по опашки и петимен за подписа на  великия администратор. В такива мигове ме хваща бяс и първата ми работа е да вдигна скандал, защото зная от горчив опит, че няма начин да не се хванат за някоя запетайка и да ми скъсат нервите с разкарване от гише на гише.

Гаденето се усилва, слушайки речите на политици, много често неграмотни. Тогава бягам и се крия в миша дупка. Гаденето се задълбочава при наличие на бездарна поезия, която пълни книжарниците, сайтовете, телевизионните предавания. Гаденето става неистово, когато наред с изциганяването на тълпите простотията реве от  всеки ъгъл с ритъма на ориенталска чалга.

Идва един момент, когато просто няма къде да се скриеш. Бягам сред природата, но и там винаги ще се изсипят с автомобили тълпа простаци и ще извадят простотията си на показ. Бягам непрекъснато. Гаденето продължава.

Дадоха ме под съд, защото сритах в задника един циганин, който продаваше дрога на децата от кварталното училище. Прокурорът виеше от гняв, че съм нарушил гражданските му права. А според мен трябваше да му откъсна главата, само че се погнусих. Имах чувството, че се докосвам до мърша; бих му набързо няколко шута, след което повърнах. Не успяха да ме осъдят  не за друго, а защото решаващ се оказа документът ми за невменяемост- тоест понеже съм луд. Ето че и аз най- после видях хаир от бюрокрацията. Съдиха ме и за това, че строших на един шофьор на автобус радиото, понеже го беше надул докрай и инквизираше пътниците  с някакъв музикален шедьовър от сорта на „ Камъните падат". Значи не е достатъчно да си го включи само за себе си в кабината, а всички са длъжни да споделят възхищението си от това велико творение на дървотията.

- Лицето Р трябва да носи отговорност за унищожаването на чужда собственост, а също така и за самоуправство - твърди прокурорът в обвинителната си реч.

- Шофьорът Х трябва да носи отговорност за системен тормоз и инквизиция над невинните пътници, попаднали по неволя в превозното средство- озъбвам аз и хуквам към тоалетната , за да не повърна направо на подсъдимата скамейка пред самия съдия. След малко полицаят ме домъква обратно.

- Подсъдими, ще бъдеш съден и за опит за бягство - строго наставя съдията.

- Съжалявам, но имам алергия.

- Каква е тая алергия?

- Отврат от мизерията на закона.

- Дръж се прилично! Ти хукна да бягаш и това е опит за бягство.

- В действителност повърнах в тоалетната, защото ми се гадеше.

- От какво ти се гадеше?

- От всички вас.

Съдията зяпна и в погледа му застина някакво тъпо учудване. Не можеше да проумее, че обикновен подсъдим би могъл да има смелостта да се държи в съда - светилище на закона - по подобен начин. В края на краищата ме оправдаха пак по същите съображения - поради доказана невменяемост. Луд за връзване.

- Но защо този човек е на свобода, а не в лудницата?- чуди се съдията.

- Защото не съм достатъчно луд - отговарям компетентно аз - за да бъда достатъчно луд не ми достига размах.

- Странна философия.

- Не е моя - отговарям аз. - Прочетете Бото Щраус „Теория на заплахата". Там има повече подробности по въпроса.

Всъщност, спомням си, че в тази книга се защитаваше и следната теза: „Раздялата е смърт приживе" или нещо подобно, което при мен е тъкмо обратно: „ Раздялата е средство за оцеляване". Натрупал съм впечатления от множество раздели. При всяка от тях въздъхвам с облекчение, защото алтернативата е изнурителна. Раздялата ме спасява от пълно видиотяване, поради цяла камара от непоносимости натрупани в пепелището на семейното огнище. Вероятно причината съм аз. Поради вродената си музикалност, така и не успях да се приспособя с фалшивите акорди на битовото благополучие. Отначало избягах от нея, а после и от себе си. Второто се оказа много по- трудно, защото да избягаш от себе си означава да скъсаш с безброй установени принципи натрапени в процеса на изграждане и възпитание. После установих, че много от тях не ми харесват. Не ми харесва принципът, че трябва да съм добър гражданин; съобразно вижданията на държавата добър гражданин означава  послушен гражданин- тоест, да си плащаш редовно данъците, независимо дали можеш, да нямаш претенции и да не протестираш пред безбройните мерзости на бюрокрацията, да не критикуваш управляващите и други такива. Не ми харесва принципът, че трябва да съм добър съпруг. Какво значи това? Ами това значи да позволиш на някоя особа, с която си подписал брачен договор да ти се качи на главата с безброй претенции, да ти брои стотинките, да те прибира от кръчмата, да ти разправя колко интересна била последната серия от някой сапунен сериал, да се сърди, че забравяш да споменаваш непрекъснато  колко била хубава и колко и отива новият тоалет, да подхвърля, че не обича миризмата на чесън при все, че е от село и когато говори се надвиква, а освен това много и харесвала поезията на Виринея Вихра. Дръж ме, че ще падна. Не ми харесват някои от принципите, залегнали в десетте божи заповеди.  С удоволствие бих ги  редактирал. Какво значи: „Не прелюбодействувай!" Това значи: Умирай бавно! И е все едно дали си попаднал в леглото на лъвица или на умряла риба.

„Не пожелавай жената и магарето на ближния!" Много интересна база за сравнение - жената и магарето. Е и какво остава? Остава да пожелаеш собствената си жена и собственото си магаре.

Не ми харесва обстоятелството, че за да постигнеш нещо в живота трябва непрекъснато  да се доказваш пред този и онзи, пред всевъзможни журита  и капацитети от висок ранг: пред държавата, пред новия работодател, пред новата си клиентела, пред новата си любовница и какво ли не още. Всеки вдига летвата все по- високо и претендира. Сега изискванията са такива и онакива; ако не можеш да ги спазиш излизаш от играта. Обикновено държавата те ръси за повече  данъци, новият работодател за повече работа, новата клиентела за по-добро обслужване, а новата любовница за повече подаръци и повече секс. В това не би имало нищо лошо, ако човешките възможности нямаха предел. Само че те имат. И търпението също така не е безпределно.

От своя страна господ- бог твърди, че не можеш да направиш нито крачка без неговото благоволение. Не можеш нито да се родиш, нито да умреш  по свое желание, а решенията по тези въпроси се вземат само и  единствено от него. Това вече е нетърпимо.

Що се отнася до появата ми на този свят, не мога да имам възражение; станалото- станало и аз съм вече на лице; дали за добро или за зло не мога да гадая, но що се отнася до оттеглянето ми, считам че имам право на глас. Не твърдя, че съм в състояние да увелича предоставения ми лимит  като присъствуващ в битието - това явно никой не е в състояние да направи- но що се отнася  до неговото съкращаване, то е напълно във възможностите ми. Не желая който и да било да ми се меси и да ми спуска решения отгоре. По принцип съм свободолюбив и  възнамерявам сам да решавам дали да живея или да умра преди изчерпването на лимита. Особено ме дразни обстоятелството, че на стари години, а и не само тогава, физическото участие в битието става все по проблематично, както и духовното. Нападат те разни болести  и сакатлъци, съчетани с прогресираща деменция. И което е още по- гадно, с нарастване на оглупяването, човек се вкопчва в живота като удавник и все му се струва, че без него светът ще се затрие, а освен това започва да се набърква в работата  на другите и да ги поучава, не можейки да проумее колко е далеч от истината. Която не е вече неговата остаряла истина, а много по- различна.

Мисля, че имаме съществени разногласия с господа относно тези неща и явно ще се наложи да анексирам част от неговите разпоредби.

Свободата да се оттеглиш от живота  е не по-малко важна от свободата да живееш, защото  в единия случай имаш право на избор, а в другия нямаш. Освен това е от значение да се намери подходящ момент за осъществяването на проекта и този момент не може да се отлага безкрайно, защото в процеса на деградация  ще ти бъде отнето правото на  самоинициатива. Което е в разрез с изложените концепции.

Що се отнася до реализацията, разполагам с много възможности, но всички имат своите плюсове и минуси. Тенденцията е да се избегне максимално продължителната агония. Никак не е приятно да наблюдаваш собственото си умиране, макар и с проучвателни цели.

Поради което си набелязвам подходящ начин и подходящо място. Това е един участък от околовръстната ж.п. линия извън града, където винаги е пусто и няма кой да ме безпокои. Често минавам от там и мястото все повече ми харесва. Абсолютно спокойствие. Идваш, лягаш на релсите и влакът прави необходимото. Бързо, точно и вероятно безболезнено - никой не може да се произнесе. Този план наистина не е за пренебрегване. Преимуществото е в сигурността на изпълнението. Няма начин някой да се намеси и да си позволи корекции с хирургически, химически и други средства. Дори и господ не би могъл да го направи.

Обикалям още веднъж по познатите маршрути, защото изпитвам странна носталгия.

Възприемам го като обикновено отпътуване и тези неща сякаш ще ми липсват. Това са алеята с кестените, алеята с липите, алеята с проститутките, крайречния булевард, калдъръмените улички на стария град; позната ми е всяка керемида и всеки камък; често съм разговарял с тях; старата къща с осветения прозорец и Полонезата на  Шопен; понякога чувам глас, който ме вика, но тази вечер прозорецът е тъмен; ето дворчетата с лозници и смокинови дървета. Сбогувам се с всички и се насочвам към набелязаната зона. Време е.

Когато излязох извън града мракът още повече се сгъсти и тишината също се сгъсти. Чувам отчетливо ударите на сърцето си. Ето там покрай дърветата е ж.п. линията. След около час трябва да премине и влакът. Прекалено много време, но необходимо за настройката . Трябва ми предварителна подготовка. Трябва да поговоря още веднъж със себе си. Това е един важен разговор. Разбира се, мястото е идеално. Ето ги релсите. Мрак, тишина, никой няма...

... Никой ли?

В последния момент забелязвам нещо, което ме шокира. Вчера го нямаше. Приближавам се тихо  и пред мен се открива странна гледка. Въпреки тъмнината виждам съвсем ясно, човешко тяло проснато напряко на релсите. Напълно неподвижно.

Много съм ядосан, защото някой ме е изпреварил и ми е окупирал мястото. Приближавам се още по-близо. Върху релсите е легнала млада жена и изглежда сякаш заспала. Но не е.

В последния момент един камък се претърколи и тя веднага скочи. Парадоксално беше, че това  я изплаши.

- Какво искаш, махай се!

Гласът и прозвуча диво и приглушено. Ето че и тя започна да ме гони. Позната ситуация. По принцип те или ме гонят у или бягат от мен. Това ме устройва.

- Възнамерявах да легна тук, но виждам, че мястото е заето и ще се наложи да отложа мероприятието.

Разбира се, наканих се да си тръгвам. Явно присъствието ми не е необходимо. По начало не обичам да досаждам на хората и да им се бъркам в живота с разни наставления. В това отношение съм много по-либерален от господа - бога, който е оторизиран да се разпорежда със съдбите. Аз уважавам правото на избор. Тръгвам си.

- Чакай!

Гласът и ме блъсна отзад. Спрях се, макар че не обичам да ме разиграват. Не че ми е много ценно времето, но е неприятно когато някой ти се меси и ти обърква плановете: „Върви си!" после: „Върни се!" Какво значи това?

- Казвай какво искаш!

- Защо си наумил да лягаш тук?

- Не мисля, че ти дължа обяснения. Може би заради комфорта...

Тя добива кураж и се приближава. Млада, хубава жена, но забелязвам, че лицето и е съвсем бледо - тази бледнина се вижда дори в мрака - а очите - трескави и тъмни. Май съм я виждал някъде, но къде- нямам представа. Стори ми се, че чувам музика - нещо много познато.

- Нямам против да легнем и двамата върху релсите- казва внезапно тя- Има достатъчно място, а освен това ще си правим компания, докато дойде влакът. По- уютно е.

Предложението е достатъчно шантаво. Няма съмнение, че е побъркана.

- Ще ми пречиш да се съсредоточа - възразявам аз - имам нужда от пълен покой.

- Покоя ще го имаш в изобилие и той е неизбежен.

Тя се взря в лицето ми съвсем отблизо и прибави:

- Виждам, че си по- луд, отколкото допусках първоначално.

Това изявление ме заинтригува. Имам право на реплика.

- Ти какво търсиш тук? Мястото не е много приветливо.

- Същото, каквото и ти. Право на свободен избор.

- Опитвам се да отгатна. Вероятно скоро си избягала от психото.

- Да, но докато отида там имах достатъчно други възможности.

- Очевидно. Възможностите на една млада жена обикновено се максимализират с любовните инициативи.

Някаква много тъжна усмивка се плъзва по лицето и.  Отново дочувам музика. Нещо не съм в ред.

- А не мислиш ли, че е допустимо това да се случи и поради липса на такива?

- Не съм мислил за това.

Музиката се засилва и сякаш прокънтя отвътре. Тя ме викаше:

- Ела!

- Но къде?

- Там, на релсите.

- Казах, че не обичам да ме разсейват.

- Ела!

Много е настойчива. Съгласявам се от любопитство. Я да видим какво е намислила?

- Лягай!

- Но...

- Лягай!

Е добре. Легнах и тя се просна до мен върху релсите. Усещам топлината на тялото и това усещане е много странно. Обикновено физическата близост ме разколебава, поради резервите, които са се натрупали по отношение на тленното, но сега е друго. Може би поради приближаването на края. Освен това забелязвам, че ми става все по близка и по- необходима, вероятно поради същата причина. Намирам, че е особено  красива. Някаква болезнена красота. Как успях да го забележа в тъмното, нямам представа. Блондинка или брюнетка - кой знае и едва ли е толкова важно. Наистина е невероятна.

- Казват, че главата продължава да живее няколко секунди след като се отдели от тялото и разбира всичко, което се случва - опитвам се да философствувам аз, визирайки предстоящото събитие. Това никак не ми харесва.

- Но до тогава има още много време - успокоява ме тя.

Тя се притиска все повече и вече разбирам какво е наумила. Наистина знаменито решение: ще се представим пред свети Петър в най- блажената поза на света. Да се побърка онзи дъртак. Разбира се, нямам възражение. Влакът може и да се забави. Е не е като върху пухеното легло, но...

Известно време след това - колко ли е това време- когато всичко и приключило, лудостите са стихнали, пламъците са угаснали и наоколо са пепелища, усещам, че някой ме дърпа за ризата и ме рита в задника. Събуждам се секунда след като съм заспал проснат върху релсите и ми се струва, че съм спал цяла нощ.

- Ставай!

Бързо се разсънвам и я виждам пред себе си. Тя е. Не е било сън.

- Но нали чакаме влака?

- Вече не го чакаме.

- Но къде?

- Да вървим! Ще ти изсвиря Полонезата.

   Р