Oрис (Сафина) 14

∞

         

 

Тя ми каза, че ме обича.

 

„Да те имам в разгара на нощта,

ти – проблеснала, пламенна искра,

да прелея в душата ти вечната нежност,

да се скрия в безмълвната безбрежност,

да те имам, да сияя –

с мен безпаметно да изчезнеш в безкрая...”

 

Чух думите й и първоначално не ги разбрах, притихнал в ръцете й. Неестествената тишина, ширеща се в Планините на Забравата, като че се превърна в плътен слой замръзнало стъкло, което покри цялата Вселена.  

Сякаш нямаше дори вятър. Дъхът й се стелеше по шията ми и бе единственият звук в нощта. Не я виждах, но ръцете й бяха сключени зад врата ми, а гласът й току-що бе изрекъл това, за което живвех. Любовта й към мен.

Останах безмълвен, вторачен в почти невидимия й образ, съвършено прероден и променен. Исках да й кажа толкова неща. Но мълчах, опиянен и пресътворен от думите й.

Тогава тя ме целуна и устните й повикаха небесната светлина при мен. Изгубиха се в моите и превърнаха времето в безсмислено понятие, а страстта се претопи в ефирна и съвършена плитка от нас двамата.

Колко пъти й отговорих? Колко пъти повторих двете думички? В безкрайната и кратка нощ, така тъмна, така непроницаема, почти болезнено тиха и плашещо спокойна, аз изричах пак и пак едно и също нещо, всеки път с различен глас, с различен плам, с различен копнеж.

Думите й само потвърдиха това, което бях прочитал в очите й при всяка една наша среща. Наистина не се бях излъгал, не бях се надявал напразно. Оттук нататък тя беше само моя, моя за цял живот.

Излязох в безмълваната нощ и запалих цигара. Небето трепкаше със звездния си плащ, неподвижните листа на Елмазените и Смарагдените дървета проблвсваха мътно, а Златните храсти хвърляха жълтеникави отблясъци. Седнах на мраморната пейка пред къщата и запуших, съзерцавайки лунните краски на кадифеното небе. Дълбоко в душата ми се ширеше безметежно спокойствие като че за пръв път в живота ми. Сладка, мека нирвана грееше като нежно слънце в гърдите ми, свързана с нейния образ. Лицето й ме озаряваше и превръщаше всяка секунда в сладостна мисъл за нея.

Облегнах се назад и бавно изпуснах пушека от цигарата.

С нетърпение чаках сутринта и знаех, че няма да мога да заспя.

Запалих втора цигара и притворих очи в копринената нощ.

А с утрото дойде и Апокалипсисът, пълното разрушение на дивния блян, дойде пак от очите й, очите, които ме прераждаха и унищожаваха само за секунда.

 

Следва продължение...