∞

 

-Защо си му казала?!

След няколко безмълвни дни, седях с Ниляна, която беше дошла да ме види, в библиотеката и напълно бях забравила за превода, който правех.

-А какво да направя? Изпуснах се в яда си и трябваше да му разкажа!

-А той как реагира? – приведе се тя към мен и лъскавата й права коса проблясна под лъчите на зимното слънце. Хванах се с две ръце за главата и въздъхнах.

-Ужасно. От дни не ми говори.

Положението със Сънсет беше отвратително. Отказваше да общува с мен след като му разказах всичко за Римън. Обвиненията, които ми отправи, още кънтяха в душата ми...

-И си премълчала това от мен през всичките тези години? – не изкрещя, не скочи на крака, не ме засипа с обиди. Изглеждаше по-скоро смаян, твърде шокиран. Снегът яростно засипваше прозорците, вятърът виеше, а лицето на Сънсет пребледняваше все повече.

-Не ти ли е ясно защо? – прошепнах – Как ти звучи? Не ти ли звучи налудничаво, безумно, странно?

-Разбира се! – подвикна Сънсет и закри червените си очи с ръка, която видимо трепереше – Звучи като измислица или приказки на луд. Но щом е истина, трябваше да ми кажеш. Трябваше да ми се довериш!

-Не исках да говоря за това! – избухнах – Не исках никой да знае! Собствената ми майка не подозира нищо!

-Не ми пука! – внезапно изкрещя Сънсет и плясна по масата с всички сили. Рязко се дръпнах назад – Не ме интересува! Аз трябваше да знам, на мен трябваше да разкажеш!

Дишаше учестено, изрисуваните му устни бяха бели като снега зад прозореца. Беше бесен. Дали от разочарование, че не съм му се доверила, или от ревност, че съм обичала Римън...?

-Амара! Тук ли си?

Вдигнах пълните си със сълзи очи към Ниляна и я погледнах.

-Всичко ще се оправи. Нормално е да ревнува и да е ядосан. Моля те, не плачи. Ами детето?

-Не знам... – изхлипах, а приятелката ми ме хвана за ръка.

-Стига. Сънсет те обича. Постави се на негово място. Ядосан и разстроен е. Защо ти не предприемеш нещо?

-Какво да предприема? – избърсах си лицето и отметнах коса – Той пръв трябва да се осъзнае. Ако беше видяла как ме гледаше, как ми крещя. Аз съм бременна от него! Нося неговото дете!

Сълзите отново ме задавиха, но вирнах брадичка. Ниляна прехапа розовата си устна и поклати глава.

-Виж какво, тази гордост няма да ти помогне. Трябва ти да направиш първата крачка още днес.

Погледнах я. Изглеждаше много сериозна. Отвърна на погледа ми с твърди, леденосини ириси и кимна.

-И Сънсет е също толкова вироглав, колкото и ти. Послушай ме.

-Мислиш ли? – неохотно измърморих, като минимизирах текстовия документ с превода и затворих екрана на лаптопа.

-Нали това се опитвам да ти кажа от толкова време! – усмихна се Ниляна – Бебето скоро ще се роди и когато това се случи, трябва ти и Сънсет да сте усмихнати и влюбени, а не скарани, Амара! – сопна се тя без гняв.  

-Да, да – избърборих – Ами след около час се прибирам. Ще се постарая да оправя нещата.

-Точно така, скъпа – Ниляна се наведе и ме целуна по бузата.

Зимният следобед беше великолепен. Златното слънце огряваше снега от ясното, кристалносиньо небе и го багреше във всички цветове, които можеха да се процедят през листата на Елмазените дървета. Улицата скърцаше под ботушите ми, леденият ветрец повдигаше кичури от косата ми.

-Амара?

Обърнах се и усетих как стомахът ми потъва като ударен с тухла. Ливър крачеше към мен по заледения асфалт, облечен в развято палто, а зелените къдрици подскачаха игриво по главата му. Спря на няколко стъпки от мен и ме погледна в лицето.

-Как си?

-Добре. Какво искаш?

Бледите му ириси ме обходиха без следа от срам, пробягаха по устните, шията, по карминените букли, плъзнаха се по тялото ми и известно време се заседяха върху корема. Прииска ми се да обвия ръце около него, да го скрия, да се обърна и да избягам.

-Теб – отвърна тихо Ливър – Искам само теб.

Той беше луд. Беше изгубил и малкото мозък, който имаше преди и белите му очи светеха като подпалени диаманти. Започнах да отстъпвам.

-Стига, Ливър. Казах ти, че няма да бъда с теб. Защо не ме оставиш на мира? Защо ме следиш?

-Защото съм убеден, че не си ме забравила – фанатично изрече той – Обичаш ме въпреки Сънсет и бебето. Ние сме един за друг, създадени сме, за да бъдем заедно. Не го ли разбираш?

-Моля те – изстенах – Моля те, остави ме, откажи се.

Няколко минувачи се обърнаха, за да ни погледнат, а после продължиха по пътя си. Смесицата и сняг и лед хрупаше под краката им като препечени солети.

-Не, не мога да се откажа – поклати глава Ливър и аз за пръв път забелязах колко е отслабнал. Красивото му лице се бе издължило, носът изглеждаше изострен, очите – огромни. Беше по-хубав от всякога, но в ирисите с цвят на мъгла тлееше жаравата на лудостта и го променяше до неузнаваемост. Младият мъж пристъпи към мен. Бе толкова близо, че можех да усетя аромата, излъчващ се от него. Миришеше на лимон, на дъжд и на нощ, а устните му сякаш мълвяха: „Целуни ме, ще сложа света в краката ти”. Рязко се дръпнах от Ливър и ужасена и засрамена, поклатих глава.

-Ти не си добре, моля те, чуй ме. Болен си и имаш нужда от лекар.

От всичко това, Ливър беше чул само последната част. Слънцето ме заслепяваше, кожата му изглеждаше някак прозирно-красива, когато се усмихна.

-Болен съм от любов към теб и единственият лекар, който може да ми помогне, да ме спаси, си ти – все така призрачно усмихнат избърбори той – Защо се дърпаш непрекъснато, защо отричаш, че ме обичаш? Ела при мен, любима, ела с бебето или без него, само бъди с мен.

-Не – извисих глас, по-уплашена от всякога – Не, Ливър, остави ме!

И с огромен риск за дъщеря си, аз се въртнах и хукнах колкото можех по-бързо по заснежения тротоар, като оставих Ливър да гледа след мен едновременно отчаян и възхитен.

Апартаментът бе доста тих, врътването на ключа в ключалката изщрака някак екливо в ушите ми, докато се борех за въздух. Облегнах се на вратата и си поех дълбоко дъх, като едновременно с това прогонвах страха за и от Ливър.

Сънсет седеше сам и безмълвен на масата в кухнята. Дългите му, жилави ръце въртяха бавно между пръстите си една салфетка. Когато пристъпих прага, той вдигна очи към мен и аз осъзнах колко ми е нужен, колко е животворен, колко ми липсва. Думите, които бях намислила, се слепнаха в гърлото ми като разтопен восък, задавиха ме.

-Тук е много тихо – прошепна Сънсет – Днес не съм ходил на работа. Седнах на този стол, наблюдавах изгрева, слушах тишината. И мислих. Взел съм решение, Амара. Не мога повече така.

-Скъпи – прошепнах, задушена от сълзи – Скъпи, моля те, позволи ми да говоря с теб.

Бавно тръгнах към него, седнах и сложих пръсти върху неговите. Той не се отдръпна.

-Не съм ти казвала всичко това, защото не исках да страдаш. Не съм те предала, не съм те излъгала. Просто те предпазвах от състоянието, в което се намираш в момента. Нямаше смисъл да ти разказвам за Римън. Той изчезна и това, че съм го обичала вече няма никакво значение. Помисли малко, бих ли искала да те нараня? Бих ли ти причинила умишлено болка?

Кървавочервените му очи потрепнаха, пълни със сълзи. Ръката му лежеше под моята, неподвижна и гладка, а устните му бяха здраво стиснати, за да не отприщят потока мъка.

-Знаеш ли какво означаваш за мен? – продължих кротко – Кажи ми, знаеш ли?

-Амара... – промълви Сънсет и една сълза заблещука по бузата му.

-Кажи ми – подканих го тихо – Хайде.

Купидоновите му устни трепереха. Виждах с каква воля държи зъбите си стиснати, с каква сила сдържа емоциите си.

-Добре, аз ще ти кажа – стиснах пръстите му – Ти си моето спасение. Ти ме измъкна от дупката. Ти ме издигна на повърхността. Дължа ти живота си или поне психическото си здраве. Разбираш ли ме?

-Прости ми! – изведнъж изплака Сънсет. Горещи сълзи рукнаха от очите му, той ме сграбчи в ръцете си и започна да ме целува, да ме изпива с устни, докато солта на сълзите му се смесваше с меда на дъха му. Хванах лицето му между дланите си и се притиснах в него, като се постарах да вложа в целувката си цялото извинение и всичката благодарност, които изпитвах.

Много по-късно, когато най-накрая се пуснахме, сълзите и на двама ни бяха пресъхнали. Погледнах го в червените ириси и се усмихнах.

-Всичко е добре, когато завършва добре, нали?

Той ми се усмихна в отговор и тогава разбрах, че решението му не е било да ме напусне. Нямах търпение да разкажа на Ниляна колко романтична сцена се получи.

-Тревожи ли те нещо? – попита Сънсет, като отметна назад къдраво кичурче от косата ми.

-Да – реших да призная – Ливър.

-Тормози ли те? – рязко се наежи приятелят ми, а в ирисите му проблеснаха гневни искри.

-Да – повторих – Преследва ме. Днес ме причака след работа.

Сънсет се изстреля на крака. Заприлича на опънат ластик, на трепкащ от гняв пламък на свещ.

-Май ще трябва да го вразумя.

-Той е луд, Сънсет – някак умолително го хванах за ръката – Недей да се саморазправяш с него, моля те.

-А какво да направя? – сведе той лице към мен – Кажи, скъпа.

-Аз ще говоря с него нормално – свих рамене – Мен ще ме чуе.

Сънсет не изглеждаше убеден. В кървавочервените му ириси още просветваше гнева от преди малко.

-Ягодке, не съм сигурен. Погледни се, виж в какво състояние си. Бебето ще се роди след две седмици. Този Ливър е психичноболен. Всичко може да се случи...

-О, не, не – усмихнах се и стиснах пръстите му – Спокойно. Ще говоря с него на публично място, някъде където няма да може да остане насаме с мен.

-Убедена ли си, че...

-Да – кимнах усмихната – Ще се справя.

-Добре, щом мислиш така – примири се Сънсет и ме притисна към себе си.

Вечерта отидохме на вечеря в любимия ни ресторант. От ониксовото нощно небе се отръскваха малки снежинки и меко тупваха върху лицата ни и пътя. Нощните лампи хвърляха мекооранжева, мътна светлина, която искреше в лилави и златисти кристалчета.

-Днес ще започнем отначало – сложи пръсти върху моите Сънсет, когато излязохме и се отправихме към вкъщи – Ако не искаш, няма да говорим никога повече за Римън.

-Да, благодаря ти – въздъхнах облекчено – Няма нужда да го обсъждаме.

-Но сега вече няма да имаме тайни – весело каза приятелят ми – Даже се радвам, че се изпусна в яда си.

Засмях се треперливо заедно с него. Зимата прокарваше ледени нокти по устните ми и ги сковаваше. Стиснах пръстите му и се облегнах на рамото му.

Заспах бързо, въпреки че дъщеря ми беше неспокойна. Унесох се изведнъж, съзнанието ми се хлъзна в глъбините на безвремието като по заледена пътека и се понесе към отдавна отминалото време, което напразно се мъчех да забравя.

Следва продължение...