Дъждът засвири на капчук. Водосточната тръба подхвана басовата партия. Капките от стрехата превърнаха плочника в ксилофон и затанцуваха по клавишите му. От оркестрината се обади високият дискант на една цинкова кофа, попаднала случайно под струйка от счупен капак на ръба на покрива. Вятърът обърна листата на липата, сви ги на фунийки и духна фанфарено в тях. Избуялият безконтролно трендафил под прозореца осигури балета. Там-та-та-та-тааа-та-та... подскачаха белите му цветове, разпадайки се на листа и скакалци, които подскачаха в изобилие наоколо, подгонени от дъжда. Глупавото коте, което преди малко подскачаше да хване стрък бял крем, навеждаше го, затискаше го с мъничките си лапички, опитваше се да го склони да си поиграят, но го изпускаше и започваше пак да подскача, за да хване жилавото стебло отново и отново, и отново, сега се беше скрило под перваза на прозореца и се стряскаше всеки път, щом капка тупнеше тежко до крачето му и се разхвърчеше на пръски. Но дъждът не се интересуваше от котешки неволи. Той свиреше на капчук.