В небе, изградено от мечти, звездите са просто сълзи на разочарованието. Поне така казваше мама, така и не схванах какво се опитваше да ми каже с това, но знам едно. Виждам светлина в тунела, може да е моето спасение, а може и да е влак, засилил се към мен. Всичко започна така, както и най-вероятно ще завърши, в ден на тотална апатия към съществуването ми.

“Това е радио Свободни мечти, часът е седем, а аз, водещият Киро Секиро, ви поздравявам за добро утро с това парче”. Понеделник сутрин... отново!

-Майка ти проклета - изкрещях с пълен глас, бих един ъперкът на будилника и заспах отново. Десет и тридесет. Какво ли имам днес? Първите два часа математика, история след това... биология, а, химия! Караме я с класа на Чорко и Сабата, трябва да се видим днес, пък и често си практикуваме химия с тях (мазната усмивка и се вдигам от леглото). Дънките, тениската, къде ми е гелът по дяволите... А, ето го, прическа на бодли, едни сенници на очите и тръгвам.

            В стаята влиза жена на малко над средна възраст, двама се бият в края на стаята, момче и момиче се натискат на чина, всеки крещи.

- Както гледам, днес сте по-послушни от обикновено, каква трябва да е причината.

От задните чинове се обади момче, седемнадесетгодишен, с риза и светлосиня тениска, както двамата си приятели и той ходи на бодли, това беше Сабата, викаха му така, понеже не можеше да казва “я”.

-         Ще видите, госпожо, като дойде Даман и направи шоу пак.

Разсмя се и се завърна към обикновеното си занимания, чоплене на стената и лафене с Чорко. След дълги уговорки, учителката успява да ги приведе до привидно прилично поведение и започва часа:

-         Добре, днес ще вземем....

*двадесет и пет минути по-късно*

Засега някой има ли въпроси, както винаги гробна тишина, за нея беше нормално, но някак си не можеха да покажат бързото си усвояване на знания в своите контролни работи. В средата на нейния размисъл нахълтва и вашия приятел, Дамян.

-         Т`ва стааа! (реплика от популярно развлекателно шоу в ефир).

      -.   Дамяне, вие благоволихте да дойдете на час, но мисля, че няма смисъл, тъй като съм задължена да ви напиша отсъствие.

      -    Е, госпожо! Ходих до закусвалнята, да ям и аз нещо, нали знаете, че е важно за организма.

      -    Не и по време на часовете, моля те да напуснеш. - Казва тя с леко скован тон, знаейки глупостите, които ще последват.

      -    Е, сега, само с глупости, пък и колко да съм закъснял.

      -    ПОВЕЧЕ ОТ ПОЛОВИНАТА ЧАС Е МИНАЛ!

      -    Според вас, да, ама аз сега започвам училище.

Вади мазната си усмивка и поглежда към класа:

      -     Те, часовете започват сега, нали, хайде, всеки да го каже, ако трябва и крещете!

Буря от гласове, гръглици, псувни и чиста глупост се изсипва за броени секунди. Госпожа Даскалова и без това е крайно уморена:

      -     Добре, ако просто си седнеш и ги накараш да замълчат, ще приема твоето становище.

      - Е, виждате ли, госпожо, и с добро става.

Пак вади онази усмивка, но вече като знак на триумф над поредния  “враг на свободата”.

Някак си така, автор би описал началото на тази история.

Седнах при Чорко и Сабата:

-         Добре я подреди тая, направо мен ме хваща срам за нея.

Обикновеният коментар на Чората, след като Дамян е направил поредния учител на глупак. А какъв беше Чората... Викахме му Чората, понеже дори и да ходеше на бодлички, като мен и Сабата, постоянно изглеждаше рошав, а дрехите му винаги бяха скъсани.

-         И тя си няма на идея с кого се занимава, да не смее да се ебава с мен повече.

Намирам се на върха на хранителната верига в това училище, учениците ме следват, като кученца, а родителите ми имат достатъчно пари, да държат на директора очите затворени относно това, което върша с даскалите. Няма кой да ме бутне от тук. И така, захласнат от размишления и разговори, не усетих кога свърши часът.

-         Така, ученици. За следващия час си научете урока и ще изпитвам на химичните реакции.

-         Саба, Чорко, хайде да тръгваме някъде навън, без това само ме дразни тая проклета дупка.

Саба и Чоро веднага тръгнаха, тъй като знаеха какво точно ще последва. Вече бяха в коридора и ме чакаха, когато на излизане от стаята госпожа Даскалова ме спря:

-         Дамяне, умно момче си, защо се занимаваш с глупости. Виждала съм успеха ти по физика, математика, дори и при мен, не учиш, не присъстваш, но знаеш всичко, изкарваш високи оценки, ако се напрегнеш малко, може даже да станеш перфектен ученик, защо се занимаваш с такива глупости, мотаеш се покрай някакви пропадняци...

-         Я не ми обиждай приятелите бе, шаврантио, пък тебе к`во те бърка аз как си живея живота, не ми се меси в работите, да не останеш без работа, знаеш кои са ми родителите, само да щракна с пръсти и в половината страна няма да си намериш нищо по-добро от работа като чистачка!

Тя просто погледна към пода, забелязах, че очите ù се пълнят с вода. Тогава не знаех какво означава това, но сега го виждам ясно. Бързо излязох от стаята и се присъединих към приятелите си. Може би е права, Сабата и Чоро не са от най-интелигентните хора, които  познавам, но това са приятелите ми. Спомням си какъв беше животът преди да ги среща, скучен, монотонен, училище, учене, домашни, разходка сам в парка, връщам се вкъщи, спя и после пак се повтаря същото. Изморително, жалко съществуване, сега поне имам живот. Пък и за кого да изкарвам оценки, родителите ми постоянно ги няма в къщи:

      -    К`во си се размислил - каза Саба, - аре да мърдаме, да си земем нещо “интересно” - каза той и бързо разтърка ноздрите си с показалец и вдишваше едновременно.

      -     Представяте ли си, оная овца почна да ми чете конско?!

      -     За каква се има бе, ще я подредим добре, нали?! Ще звъннеш един телефон на вашите и няма да ти прави проблеми.

      -     Не мисля, че е толкова наложително, пък и да си занимавам родителите с такива глупости, като нея...

      -     Пак трябва да "а" научим на урок неа, трябва да а прецакаш някак.

      -     Все ще измисля нещо, хайде да идем към Ивчо дилъра, да ни даде нещо, пък ще мислим на по-стимулирани мозъци.

Ивочо дилъра? Това беше един растафар, готов да те снабди с всичко, само да имаш парите.

-         Какво ще искате, момчета?

-         Херц? - Каза Сабата,  възбуден от липсата си на търпение за евтини преживявания.

-         И на мен, ако ми намериш - каза Чората, поглеждайки към мен.

-         И аз влизам в кюпа, казвай, колко дължим.

-         15 дозата, предварително плащане, чакайте ме този следобед в пет от западния край на моста.

Чора и Саба погледнаха към мен:

-         Хайде, плати му на момчето, с леко настоятелен тон.

-         Добре, защо един път вие не ме черпите, все аз плащам.

-         Защото ти си Даман, аре, давай му парите –  започна да се тресе нервно.

-         Давай му ги, пък и ако не плащаше ти, нямаше изобщо да се мот...

-         Моткаме толкова много, да те чакаме – прекъсна го Чората.

Добре, подадох парите на Ивчо:

-         Пет часа, ако не сте там, си тръгвам с парите и стоката!

-         Успокой се, там ще сме – прекъснаха го бързо двамата ми другари.

Няколко часа убивахме у Чора, който живееше близо до училището. Пушихме някоя друга цигара, врътнахме един масур, дивяхме на музика. Единственият проблем е, че докато подскачахме на музиката, една ваза падна и ме удари по крака, беше малко трудно да ходя, но иначе нищо сериозно. А Чора и Саба се спукаха от смях, изглежда всички са доволни...

-         Да тръгваме към моста, почти е време. Пък и ще трябва да катерим стената.

Стената беше каменно заграждение между една малка уличка и моста, което често ползвахме за пряк път.

-         Да мърдаме, казах аз и без това няма кой да го върви този път вместо нас.

Малко накуцвах, но се справях, бързият ход на близките ми познати и отказът им да се спрат дори и за малко, приемайки опасността да си изгубят стоката, ми помагаха да си запазя бързия ход. Но при стената вече стана трудно, не можех да я покатеря, не и с  тази болка в крака.

-         Хора, може ли да ми помогнете, да ме пренесете или нещо...

-         Абе, ние да не сме някакви педали, че ще те носим, пък и не си толкова зле, стига си се правил. Заобиколи, като “не можеш” да се качиш. Ще те чакаме от западния край на моста.

Бързо прескочиха и изчезнаха от погледа ми. Е, боли не боли, трябва да вървя до края на улицата, да минавам по моста и да ги срещам там, надявам се този път поне да ме изчакат, преди да започнат. Точно свивайки на ъгъла, видях кабинета на една от най-добрите психоложки в града, а от там излизаше не друг, а “обичната” ми госпожа Даскалова.

-         О, госпожо, как сте?! –  казано с обикновен, провлачен тон, предразполагащ към безсмислени спорове.

-         Моля те, в училище ти търпя глупостите, остави ме намира поне през свободното ми време.- каза го бързо и отсечено, опитвайки се да избегне разговора.

-         Е, какво, най-сетне разбрахте, че сте изкуфяла и тръгнахте по психиатрите, а?

-         Не ми се занимава с глупостта ти - отново бързо отсечено.

-         Хайде де, толкова ли сте страхлива?!

В този миг тя пое дълбока глътка въздух, погледна към мен:

      -     Единственият страхливец тук си ти, постоянно се криеш зад родителите си, зад чужда власт, използваш всичко, с което разполагаш, само и единствено да тъпчеш по-слабите. Мразен от всеки, крал на глупците, за който истината не съществува!

       -     Мразен от всички, а?! А какво имаш да кажеш за приятелите ми?

       -     Приятели?!  - каза с почти арогантен тон.

       -     Ти приятели нямаш, кажи ми, къде са те сега?

       -     Оставиха ме назад и отидоха на моста.

       -     Да позная, ти си платил за “нещо”, а те отиват и го ползват?

       -     Е и какво, ако е така?

       -     Глупак, никога няма да надраснеш десет, винаги ще си останеш едно малко, глупаво дете. Кажи ми нещо за тях?

       -      Ходили сме по много купони, много сме пътували заедно, никога не са ме предавали...

Тя заръкопляска вече саркастично с ръце:

-         Нека позная, купони, на които ти си плащал пиенето, пътувания, за които ТИ купуваш билетите, а те какво направиха току-що...

-         НЯМА ВЕЧЕ ДА ТИ СЛУШАМ ГЛУПОСТИТЕ, ОТ УТРЕ СИ БЕЗ РАБОТА, КУРВО!!!

-         Е, поне имам при кого да отида.

Затичах се възможно най-бързо към моста. А госпожата, макар и най-сетне да беше получила своята победа, се почувства зле за всичко, което ми каза.

Стигнах средата на моста, когато дочух разговор между двамата ми познати:

-         Докога ще го търпим тоа глупак, има и други, дето кихат пари.

-         Да, ама тоя най-лесно се връзва, идиота.

-         ИЗРОДИ! - изкрещях аз.

-         Успокой се бе, брат, нали знаеш, че сме ти приятели, само се шегувахме.

-         Така ли?!

Спомняте ли си началото на тази история, мисля че сега е времето да внеса едно пояснение, мостът всъщност е надлез, а отдолу са ЖП линиите. Хвърлих се с гърба надолу  през моста, последното, което помня е, че виждам двамата как ме гледат, а в далечината госпожа Даскалова се затичваше към моста.

            Сега лежа на релсите и виждам светлина, може би е моята надежда, може би е влак. Вие какво мислите, че ще се случи с мен, това дори и аз не знам, но знам едно, не искам да съм просто поредната звезда в небе от мечти.