Не знаеше къде е! Навсякъде около него бе огън и обграден от тоя огън, той изгаряше. Виждаше се сякаш отдалеч, гол и сам горящ в огъня, който сякаш спираше да го изгаря точно когато имаше чувството, че умира. В тоя миг той падна на колене и опря ръце в сухата земя. Усещаше, че тя бе напоена със сълзите на стотици и хиляди обречени души. Тя бе напукана, твърда и суха, като барут и гореща, като самия пъкъл. Никола, все така свил се и на колене, погледна ръцете си и видя следата от изгаряния, които горещата земя бе оставила по тях, болката бе неописуема. И пак така, когато имаше чувството, че не издържа повече, сякаш болката изчезваше и целия ад започваше отначало. Изправи се тежко и тръгна нанякъде и тогава чу писъците. Писъци на умиращи, които горещ вятър довяваше до слуха му. Горещия вятър навяваше също и пепел в огнена вихрушка и Никола имаше чувството, че се задушава. Той погледна в далечината, през бурята от огън и пепел. Виждаше хора, стотици и хиляди, всичките в тежки окови. Те чакаха реда си да изгорят във вечния огън! Телата им бяха само кожа и кости, стенеха и крещяха за милост, но Никола предчувстваше, че тук, на това прокълнато място, нямаше милост и те бяха обречени на огън и печал. Той знаеше отговора на техните викове и той бе смърт. Продължи тежко да върви, като сянка и без посока, когато краката му се спънаха в нещо. Погледна надолу и видя телата. Цялата суха земя бе осеяна с тях, чакали разкъсваха труповете и лешояди кълвяха очите им. Никола усещаше тежката миризма на мърша, чуваше ръмженето на чакалите, които зловещо се нападаха един друг в битка за плячка, а един лешояд стиснал здраво в ноктите си все още борещ се за живота си страдалец започна да го кълве с острия си клюн разкъсвайки плътта му. Тогава, Никола чу нечовешкия писък. Писък на нечовешка болка и агония. В тоя миг, същия лешояд, погледна към Никола с острия си поглед. Сякаш той бе пред него, сякаш бе проникнал в съзнанието му, Никола усети злобата и омразата му. Крясък идващ от лешояда, толкова силен, че разтърси сухата и напукана земя, раздра слуха му. Остра болка прониза главата му и той инстинктивно запуши ушите си, падайки на колене гореща пот изби по цялото му тяло. Тогава Никола чу гласа. Зловещ глас, съскащ глас от пъкъла, сякаш в него чуваше ехото от писъците на умиращите и окованите в окови. Гласа бе толкова силен, че разтърси цялото му тяло. Сякаш всяка капка сила изчезна от него, гласа го прикова към напоената сега с кръв земя. Гласа навяваше още пепел и жупел, които задушаваха Никола отново и отново, имаше чувството, че умира в мъчителна агония.
- Моли се за живота си, човеко!
- Кой си ти? - попита Никола със сетни сили, през вихрушката от огън и жупел

- Аз съм агонята и болката в сърцата! Аз съм омразата и страха! И аз съм единственият, владетелят на света! - отговори му съскащия глас, сякаш с много гласове едновременно, зловещи и сковаващи сърцето и душата.
- Моля те, не ме оставяй да умра! Какво искаш от мен?! - събра сетни сили и попита Никола

През огнената мараня видя силуета. Краката му не докосваха напоената с кръв земя, той се носеше като сянка в нажежения въздух. Никола сведе глава не издържащ на страха и огнения ад около себе си. Задъхваше се, сякаш имаше огнена примка около врата си, която го задушаваше и изгаряше. Тогава усети силуета над себе си. Той протегна изсъхналата си ръка към брадичката му и го накара да го погледне в очите. Острите му нокти прогаряха лицето на Никола. Лицето на силуета бе пепеляво-сиво, а очите му бяха очи на звяр и изчадие, а около тях имаше кръв, която се стичаше на капки по земята. Той го гледаше право в очите и Никола имаше чувството, че погледа му прогаря и плътта и душата му. Тогава силуета го погали по лицето и проговори с женски глас. Глас, който го накара да онемее, глас нежен и изкушаващ, който отне всичките му сили.

- Искам душата ти, Никола! Отдай ми се, аз горя за теб. Отдай плътта си на греха, нека изгорим заедно! Толкова е хубаво, толкова е изкушаващо. Не искаш ли да усетиш и вкусиш греха?! Аз мога да ти дам вечен живот, Никола, само ми дай душата си и ми се отдай, отдай се на греха!

Да! Греха бе неговото спасение. Искаше да се отдаде и да потъне в греха. Гореше и копнееше за него. Душата му искаше да се отдаде до последния си час, до сетни сили.

- Да, Никола! Отдай тялото и душата си на греха! - рече силуетът с най-нежния глас, който бе чувал, сякаш усетил мислите му.

Силуетът вече го нямаше. Пред себе си Никола виждаше жена, най-красивото създание, което някога бе виждал. Тя стоеше гола пред него и докосваше лицето му, а допира ѝ  бе толкова нежен, омайваш и нямаше го вече заобикалящия го огън. Тя му се усмихваше със сладострастна усмивка. Искаше го, беше готова да се отдаде. Русите ѝ  коси дълги и на вълни стигаха до кръста ѝ, кожата ѝ бе млечно бяла. Нямаше я вече пепелта и агонията. Усещаше само прекрасно ухание, което завладяваше сетивата му и го подтикваше към грях. Тя го подкани да се изправи. Двамата бяха голи, голи пред лицето на греха. Тя го докосваше навсякъде по тялото, всяко нейно докосване бе грях и страст. Никола също я докосна и усети грехопадението. Усещаше желание каквото никога досега не бе изпитвал. Никола искаше да изгори, искаше само едно и то бе страст и грях. Искаше да потъне в него, ако трябва и да умре в греха. Готов бе да продаде душата си и искаше. Тя сякаш усетила мислите му започна да се смее и обладана от греха започна да се увива, като змия около голото му тяло.

А някъде, седнал на черния си трон и обгърнат от зловещи писъци и огън, Дявола наблюдаваше с отегчение своята блудница от ада и Никола. Не знаеше Никола, че е попаднал на онова място, от което нямаше измъкване и скоро щеше да изгори душата му във вечния огън. Сатана лукаво се усмихна. Още един отегчителен ден от ада.