Давах си сметка, че предстоящото интервю е най-важното нещо за мен в момента. Откак завърших, си мечтаех за работа като тази, през какви ли работни места не бях минал, но този шанс не беше за изпускане.
Мястото беше точно за човек с моята специалност – достатъчно млад, за да е все още амбициозен, но и понатрупал опит, с добри организаторски способности и остър ум.
Още повече, че имах и свой човек там – не на достатъчно висок ръководен пост, за да разчитам изцяло на него, но поне ме държеше в течение на разискванията за кандидат. Имах надежда, че шансовете ми са много добри, от всички явили се, разбрах, че само двама сме одобрени за интервюто.
- Казах няколко думи за теб където трябва – дискретно ми рече.
- Благодаря ти! – оцених високо подкрепата му аз – А другата кандидатура?
- Няма големи шансове, доколкото разбрах, без никаква протекция е – увери ме той.
Е, това нямаше как да не ме изпълни със задоволство. Не че бях от тези, дето цял живот с връзки са се уреждали, напротив. От най-обикновено работническо семейство съм, никой не ми е помагал за нищо, сам съм постигнал всичко до тук, и не мога да се оплача.
Ама като гледам наоколо какво става, как да стоя безучастен? Ами че вече и да си запишеш детето в детска градина не става току-така, и за това трябва вътрешен човек да имаш, нали гледам съседите. Камо ли пък да си намериш подходяща работа. Ама това, че си имал отлична диплома, че си специализирал, имаш не знам каква си степен по специалността, че и достатъчно стаж и опит – кой се интересува? Няма ли кой да те подпре, просто забрави – вярно, млад съм все още, може да не съм научил много от този живот, ама това хубавичко го разбрах и имах чудесния шанс да се възползвам от него и аз, като всеки нормален човек.
Разбира се, направих и каквото трябваше, за да не отида неподготвен на интервюто – прегледах всички материали и нахвърлях някои бележки, за да не пропусна нещо съществено. Специално за целта си купих и нов костюм – по природа съм скромен и пестелив човек, но за този случай си заслужаваше. Исках да дам всичко от себе си и моето представяне да бъде наистина безупречно.
Това съответно включи и преглед на колата, която по принцип никога не беше в особено добро състояние, но трябваше да съм сигурен, че няма да имам проблеми с нея в този толкова важен за мен ден.
Всичко се развиваше според очакванията ми, и това ме изпълни с ведрост и оптимизъм в ранната утрин преди интервюто. Естествено, пак имаше задръстване, но бях предвидил и това, така че не се притеснявах особено.
Само че точно когато се измъквах от едва пъплещата колона, върху колата ми връхлетя истински вихър под формата на млада жена с решително изражение. Докато разбера какво става, тя изведнъж се озова на седалката до мен.
- Какво... – започнах аз, но тя не ми даде възможност да продължа.
- Не обръщайте внимание на това – каза, и чак тогава видях силно охлузеното ù коляно и кръвта по одраната ù ръка – просто малък инцидент, докато спирах такси, нищо особено. Човекът настояваше да ме закара до болницата – глупости, за някакво одраскване не си струва, пък и нямам никакво време за губене.
Тя млъкна, колкото да си поеме дъх, и продължи:
- Трябваше да го зарежа, защото не успя да се измъкне от задръстването, и какъв късмет да попадна на вас! Видях, че свихте в моята посока...
Струва ми се, че тя продължи да приказва, но някак изведнъж слухът ми изключи за сметка на зрението. И друг път съм виждал хубавици, и е факт, че като всеки нормален мъж не съм оставал безразличен. Но в тази жена имаше нещо, което тутакси ме изкара извън релси и ме направи абсолютно неадекватен, до степен да забравя да гледам къде карам и да я зяпам точно като онези влюбени герои от анимационните филмчета, около главите на които танцуват сърчица.
Беше истинска прелест – от тънкия строен глезен, до разкошните къдри на прибраната си коса.
Естествено, при това положение трябваше да отбия и да спра, защото ставах опасен за движението. По някакво чудо намерих свободно местенце и спрях, макар да подозирах, че глобата ми е в кърпа вързана.
- Ама защо спирате? – направо ме удави тя в огромните си тъмни очи. После съвсем загубих контрол над себе си, докато сочните ù устни произнесоха – Извинете, но мислех... Останаха само някакви си две пресечки, ето там след светофара... извинете... 
После посегна да отвори вратата, аз посегнах да я спра, исках да ù кажа, че няма защо да слиза, може да разчита напълно на мен за всичко, бих я закарал и на Луната, но имах проблеми и с говора. Това обаче определено проработи в моя полза, защото в тази объркана ситуация тя се обърна към мен и аз нямах друг избор, освен да я целуна. Беше много неочаквано и за двама ни, така че бях готов на всякаква реакция, но вместо това, тя отговори на целувката ми и аз съвсем си изгубих ума.
- Извинете – почука някакъв досадник на стъклото. Катаджия. Сега ли точно намери? – Защо не продължите малко по-надолу, на паркинга?
В този момент и двамата като че се събудихме от дълбок сън и за мое учудване в един глас изрекохме:
- Интервюто!
Много важно, че се оказахме конкуренция и закъсняхме достатъчно, за да направим много лошо впечатление. И досега това си остава най-щастливото закъснение в моя живот. Грешка – в нашия живот.