Давах си сметка, че предстоящото интервю е най-важното нещо за мен в момента. Откак завърших, си мечтаех за работа като тази, през какви ли работни места не бях минал, но този шанс не беше за изпускане.
Мястото беше точно за човек с моята специалност – достатъчно млад, за да е все още амбициозен, но и понатрупал опит, с добри организаторски способности и остър ум.
Още повече, че имах и свой човек там – не на достатъчно висок ръководен пост, за да разчитам изцяло на него, но поне ме държеше в течение на разискванията за кандидат. Имах надежда, че шансовете ми са много добри, от всички явили се, разбрах, че само двама сме одобрени за интервюто.
- Казах няколко думи за теб където трябва – дискретно ми рече.
- Благодаря ти! – оцених високо подкрепата му аз – А другата кандидатура?
- Няма големи шансове, доколкото разбрах, без никаква протекция е – увери ме той.
Е, това нямаше как да не ме изпълни със задоволство. Не че бях от тези, дето цял живот с връзки са се уреждали, напротив. От най-о ...