Макс

Същата вечер, две седмици преди Коледа, 2022г.

Тръгнах си от „Филдинг и Хес“ с огромно и напълно потискащо съжаление, давайки си ясна сметка, че съм яко прецакан. Искам да кажа, че съм пътник и това е абсолютната истина. Не знам дали това е за добро… В живота ми малко неща са добри. Броят се на пръстите на едната ми ръка… Но тази вечер си пожелах да имам шанса да опозная тази великолепна във всяко отношение жена… и нейното дете. С което, кой знае защо, си приличаме… Видях го. Моли го видя… Асистентката ѝ също, както и мистър Хес… Вероятността да обсъжда на чаша отлежал бърбън въпроса с баща ми е математически достоверна и смятам, че няма дълго да ме държат в информационно затъмнение… Установих с удивление, че няма да имам против един навременен съвет, макар че едва ли ще ме попитат, засмях се на ум… Всъщност от както излязох от пробната зала и вървя по Пето авеню не съм спрял да се усмихвам, защото осъзнах, че щастието може да бъде толкова достижимо и едновременно с това и безкрайно крехко… това ме върна назад във времето…

… когато щастието ми се изразяваше в това да съм здрав след мач, тоест да не съм потрошен от поредния защитник на Сан Диего Чарджърс и евентуално да бъда основния куотърбек в следващия сблъсък от Националната лига. Тестостерон и адреналин. Двете съставки на оцеляването ми. Горивото, което ме тласкаше напред. И на терена преди всеки тъчдаун, и по време на изпитните сесии. Да си стипендиант означава бедност, която е очевидна за всеки, който учи без да му се налага да се бори за студентски заем и да убеждава наставника си, че… Както и да е, не бях роден със сребърната лъжичка, нито бях нечий роднина, но имах стипендия, имах амбиция, имах хъс, всичките огромни като нищетата, от която се измъкнах благодарение на мама.

Майка ми… и онова писмо, обясняващо защо съм отрасъл в крайните квартали на Сиатъл… Болестта, която криеше от мен дълго преди да осъзная, че е станала крехка като птиче. Моята миниатюрна и изящна като статуетка от фарфор майка. С моите метър деветдесет и пет и сто и десет килограма мускули бях като канара край нея… а тя се топеше се пред очите ми. Седях край леглото ѝ отчаян и се молех на Бог да не ми я взема…

Помня и последните ѝ думи… и едва ли някога ще ги забравя:

– Вече си голям, Макс. Няма по-голяма радост за една майка от това да види сина си пораснал. Да знае, че има образование, че има работа… Ти се справи…

– То е, защото ти се скъсваше от работа, мамо… – гласът ми се прекърши…

– Отивам си щастлива, сине… Единственото, което искам да знаеш е, че не съжалявам за нищо… само за безкрайните часове работа, които ограбиха времето ни заедно. Този избор направих сама… – закашля се мъчително мама. – Сега тръгвай… Имаш студенти.

По това време вече преподавах в Университета на Вашингтон, Департамента по Природни науки. Животът ми би текъл тихо и монотонно, ако не беше зловещата болест, която щеше да вземе единствения човек, който ме е обичал… А то стана още същата нощ… Не помня много от обаждането по телефона… Събирала обезболяващите. Изпитвала е нечовешки болки, а аз не разбрах… Младостта е така устроена, че вярва безусловно, че животът предстои, че болката идва за малко и си отива бързо… бях на трийсет и шест години и все още вярвах, че ще справим в битката с рака. Понесох сам цялата скръб, с която Вселената ми стовари, защото връзките ми бяха кратки и незапомнящи се, т. е. нямах никого до себе си, освен няколкото приятели от колежа… С нищо не може да сравни онази болка, която те обзема, когато погребваш майка си. Мислех, че съм се подготвил за тази загуба… скръбта, която ме заля бе помитаща. Все още не се бях съвзел, когато срещнах Нанси на ферибота към Сан Хуан…

Тъкмо бях прочел писмото на мама, което ми предадено от адвокат. Писала го е седмица преди да вземе съдбоносното си решение… „Скъпи Макс, – започваше мама – знам, че ще си зададеш въпроса защо не съм ти разказвала или защо не поговорихме за всичко това, което сега ще ти разкажа, докато все още бях с теб. На първо място искам да съхраниш спомена за мен, такава, каквато съм сега, въпреки болките… Взех решение да сложа край, за да не ти се налага да теглиш пореден заем, за да се лекувам. Не го споделих с теб, за да не ме разубеждаваш… исках да мога да виждам светлината в очите ти, както искам да видя как се повтаряш в детето си, защото по-голяма радост едва ли има, но няма да мога… ти си моята стъпка нагоре, моето последно стъпало… Много ми се иска и баща ти да беше видял как растеш, но аз отнех и на двама ви това право. По онова време си мислех, че постъпвам правилно, защото Майкъл Брайтън си имаше свое семейство и двегодишна дъщеря… Твърдеше, естествено, че е разделен с жена си. Не му повярвах и за минута… и го пуснах да си тръгне. Когато установих, че съм бременна с теб реших, че ще се справим. Бях силна, млада… Макс, той живее в Ню Йорк…“ После разказваше за първата им среща, когато е била рецепционистка в хотел Оркас на Еспланадата на Сан Хуан и завършваше с потресаващата новина, че му е написала писмо и е изпратила моят детски кичур от нейния медальон, ако иска да направи ДНК тест…

Тези мисли ме занимаха, когато Нанси разпиля тубичките с боите си по палубата и ме влюби за по-малко от минута в себе си… Оженихме се месец по-късно на малка церемония… Животът ми с нея бе всепоглъщащо щастие. Аз пътувах, за да работя в Университета. Тя рисуваше и продаваше морските си картини на туристите… У нея, обаче, имаше една сянка, която не разбирах съвсем, докато не ми каза, че майка ѝ е починала от рак на яйчниците и живееше с ирационалната мисъл, че може и тя да носи този ген. Затова настоя да замразим генетичен материал, ако се случи нещо… И то се случи…

Не бях мислил затова, докато не видях тази вечер малкия Максимилиан Филдинг. Погледнах в собствените си очи, ще кажете… Дали е така, не знам… Искам ли да е така?! Също не знам… Но нещо ме тегли към него и майка му и това не е бъдещия ми смокинг… Угаждам на баща ми. Обещах да придружа и сестра ми на този бал. И няма да се отмятам. Още повече, че и Моли Филдинг ще присъства. Възможно е тя да има придружител вече. Трябва да проверя на всяка цена. Незабавно. Сега.

Набрах номера на мобилния, който тя ми даде:

– Мистър Брай… о, Макс, извинявай… забрави ли нещо? – пропя тя с леко дрезгави си глас… Цялата ми мъжка сила се отправи на юг само от този звук…

– Да, Моли, забравих. – Отговорих аз. – Забравих да те попитам би ли вечеряла с мен утре вечер? – Затворих очи и започнах да се моля на Бог и Вселена да приеме. После се сетих и допълних – Много бих искал да вземеш и Макс. – Усмихнах се сякаш тя можеше да види.

– Утре е вторник и Макс вечеря по мъжки с мистър Хес и баща ти, – разсмя се Моли, – не знаеше ли? – Тя замълча за момент и допълни – можем да вечеряме с теб, а после да се присъединим към тях за десерта, ако не възразяваш…

– Добре, това звучи чудесно, Моли. Къде искаш да отидем… – зададох въпроса предпазливо, защото исках да е усамотено мястото… дали е възможно да си я представя в моята спалня… Възможно е. Представям си я. В спалнята ми на Острова… Тръснах глава, за да прогоня тези мисли, но тялото ми реагираше на всеки нейн звук. Бях забравил какво е да те възбужда само една тиха въздишка… Като тази, която се отрони от телефона, притиснат до ухото ми.

– Обичам италианска храна, Макс. Бихме ли могли да отидем във Фабио, ресторанта, от който поръчахме пицата – тази нотка молба, която оцветяваше гласа ѝ ме разби окончателно. Това го може само жена, която наистина знае, че е жена… и да бъде чуто от мъж, който си припомня в момента, че живота има цвят…

– Добре, ще ти изпратя мейл с подробностите, Макс – каза Моли.

– О, не е необходимо – реагирах аз. Ще дойда да те взема в шест вечерта. Преди да вечеряме искам да се разходим…

– О, може би е добре да дойдеш в пет. Ще направим първата проба. Мисля, че ще сме готови за нея. Какво ще кажеш, Макс?...

Можех ли да откажа… Можех, но целите ми напълно съвпадаха с пробата в пет.

– Добре. В пет ще съм при теб… – гласът ми вече звучеше в ниския регистър…

– Лека нощ, Макс – каза Моли… и затвори…

Точно след секунда телефона ми иззвъня и името на баща ми се изписа на екрана. Има ли начин да не отговоря. Има, но смелост е първото ми име… Отговорих…

– Макс – прозвуча гласът на баща ми, – би ли се присъединил към мен и Боб Хес на по едно питие в „Дъ Кор клуб“…

Ще се присъединя, как пък няма да се присъединя… Има някои неща, които трябва да обмисля и за които баща ми и мистър Хес ще ми помогнат…

Моли

Отпивах от чашата с мерло, когато телефонът ми иззвъня. Погледнах и се вцепених. Макс Брайтън. Какво да правя?! Трептях като топола на вятъра. От корен до връх.

Не дочаках вцепенението ми да премине, защото знам, че няма. Той ме вълнува. Вълнува ме, както никой до сега. Връзките ми бяха кратки, свързани предимно с чисто физическата страна на общуването и съответно не можаха да ме развълнуват. А този мъж още с първата си усмивка докосна нещо, което дори не знае, че имам. Аз също не знаех. А той иска да ме опознае… Да се надяваме, че и в библейския смисъл… Тези разпокъсани мисли ме сполетяха, когато затворих телефона след разговора ни… Ще вечеряме, ще се разходим. Все неща, които правят нормалните хора. Само че аз не съм нормална… А така ми се иска да изживея… Не, не ми се иска… Отхвърлям идеята, че е възможно мечтите да бъдат реални и на една ръка разстояние, което понякога е толкова голямо, че отнема един човешки живот време… Трябва да планирам нещата внимателно, за да имам този живот време и да позная този мъж… Много ли искам, Господи…

Тази нощ не спах. По-точно бях на ръба на съня и будното състояние. Чувах Макс как се върти в леглото си. Ставах да го завия… Пих топло мляко заради онзи мит, че действа приспивно. Сигурно, но не и в моя случай… Накрая се предадох и седнах пред скицника и о,Чудо! новата колекция намери търсения от мен напразно дълги седмици нов и съвсем оригинален облик и най-вече име… „Пътешественик“… Всичко си дойде на мястото. Землистите цветове на ризите и по-ярките есенни нюанси на саката… дълбокото океанско синьо на втората линия, която нарекох „Магелан“, докато първата линия на „Пътешественик“ взе името на Марко Поло… Помислих си, че раницата, която създадох тази нощ би зарадвала и най-претенциозния мъж… Нямам търпение да покажа скиците на Хес и на Макс Брайтън… Макс… Брайтън. Причината за тази колекция, признах пред себе си. Ярките му очи изникнаха в съзнанието ми заедно с думите… Не, не с думите… а с онзи толкова непосредствен и много интимен жест, когато поднесе пръстите ми към устните си…

Станах да си направя голяма доза кафе с аромат на лешник и да опека кроасани с масло за Макс с мисълта, че нямам какво да облека за срещата тази вечер… Стана ми смешно, защото реагирах като стопроцентова жена, чийто гардероб е пълен с дантелено бельо, а тя се вълнува дали ще изглежда добре… Защо първо си мислиш за Виктория Сикрет’с, Моли… Или направо си представи нещо на Ажан Провакатьор… Боже, вземи ми ума и да се свършва с тази мъка…

Време е да будя Макс за училище… Час по-късно вече ми се струва, че съм на ръба на нервна криза и ще закъснеем и двамата, а моето момче бърбори ли бърбори:

– Мам, облечи си онзи костюм, бежовия, с облите ревери… Вярно ли те покани на вечеря?!... Ехааа… И мен… Добре, добре… обувам се, де… – изрече сериозно, а аз си мисля, че понякога говоря не с дете, а с напълно зрял човек… да не говорим, че изборът му на дрехи е направо безупречен…

Изпращам Макс до училище и се връщам в офиса си на „Филдинг и Хес“, където за моя голяма (или не толкова голяма) изненада ме чака Робърт Хес с най-тънката усмивка на света…

Следва.

Жени Иванова