Киър

Уж със Стоун трябваше да изпушим по една цигара, но реално стояхме навън вече повече от час и кутията му привършваше. За това двамата бяхме еднакво отговорни. Просто някак не можехме да спрем. Той не пожела да се качи, не и сега. Обеща ми, че причината за това е, че самата гледка и ситуация, която му описах, ще го съсипе, макар да се опитвах да го убедя поне за миг да я види. Може би това е другата причина да стоях толкова дълго с него навън. Спорехме.

– Добре, виж, изслушай ме поне! - усетих се как викам по средата на спора ни. В същото време и той говореше на висок глас. Изреченията ни се преплитаха едно в друго и да бъдат различени беше трудно. Реших да млъкна с фалшива усмивка на лице, за да го чуя. Нищо че се надявах той да направи това за мен. А усмивката ми казваше "Айде, говори. Да видим какво толкова имаш да кажеш, че ме прекъсваш така."

– Не мога да отида горе, Кид, не мога! Тя е моята най-добра приятелка в този свят, като сестра ми е. Знаеш ли какво е да гледаш сестра си така-

Стоун млъкна. Осъзна какво ми казва чак след като вече го беше изрекъл. Устата му за момент остана отворена, но изражението му изцяло се промени. Дългокосият ме гледаше с най-голямото "Съжалявам", написано навсякъде в очите му. 

– Киър... - започна той. Ако някой непознат го видеше отстрани, щеше да каже, че Стоун е напът да се разплаче.

Но аз го познавам. Нямаше да отрони и сълза, но душата му в момента се давеше в тъга. Никога не съм го виждала да плаче, не и в буквалния смисъл на думата. Той беше силен характер. За цялото училище Стоун се водеше "лошото момче, престъпникът, мистериозният". За мен, Джей, приятелката на Стоун и още един наш приятел обаче, нещата бяха различни. За нас той беше закрилник. Защита. Човешки щит и... "лошото момче със златното сърце". Но чак толкова уязвим не съм го виждала. Никога. Не съм го виждала и толкова съсипан. Знаех или поне можех да предположа какво се върти в главата му. Според мен той се страхуваше, че точно сега, в този момент, ще ме загуби. Трябваше да го убедя в обратното, макар думите му да ме пронизаха като кама. А ако имах тази кама буквално в ръцете си, щях да прережа тишината между нас. Но навярно не тишината, а оръжието, използвано срещу нея, щеше да се счупи. 

– Няма проблем. - отвърнах някак, въпреки буцата в гърлото ми. Но в следващия момент дланта ми автоматично покри устата ми. Захлипах. Стоун ме прегърна през рамо. Сгуших се в него, а сълзите продължиха. В момента цигарата ми догаряше някъде на земята. - Просто... тя ми липсва, разбираш ли? Не мога... НЕ МОГА да изгубя и Джей, аз-

– Всичко е наред. Или поне вярвам, че ще бъде. - ръката на Стоун разтри гърба ми и ме притисна към себе си. Беше с няколко месеца по-голям от мен и го възприемах като брата, който никога не съм имала, но винаги съм искала. Та, имам го. Улових се как ноктите ми се впиват в якето му, сякаш ако не го държа здраво, ще изгубя и него. Той направи нещо подобно. Явно и двамата сега осъзнахме, че един ден, в най-лошия сценарий на света, за да оцелеем загубата на Джей (опазил Бог, дано не стигаме дотам!), трябва да се държим един друг. Да се носим, да се пазим взаимно. - Кат скоро ще е тук. - при чутото се дръпнах леко назад, за да погледна момчето в очите. Той изтри сълзите ми с палец и на лицето му се появи усмивка, но веждите му бързо се сбръчкаха, сякаш предстои да каже нещо от важност десета степен. - Знаеш, че тримата минаваме през това нещо заедно. Тя държи да види Джей, та, предлагам ти като дойде, да се качим и тримата.

– Ами Ноа? - повдигнах вежда. Ноа беше душата на компанията и клоуна на класа. С пепеляво руса, права коса, дълга почти до раменете. Той беше винаги в добро настроение, винаги с неуместни шеги наум. Но в момента трябваше да си призная, че имах нужда от малко смях. Обаче по изражението на Стоун нещо се промени към притеснение, след като споменах Ноа. - Чакай, какво има? Нещо станало ли е?

– Откакто му казах за Джей... не съм го виждал. Знам само, че качва разни сторита от различни барове всяка вечер. И на тези сторита изглежда повече от "просто подпийнал"... Кид. Според мен комата на Джей го е съсипала. И превърнала в алкохолик. Напива се почти до смърт, всяка вечер...

– Ноа? Нашият Ноа? - Стоун кимна. - Но той... той не понася дори миризмата на алкохол, той не носи-

– Ежедневието на всички нас се промени към негативно, откакто научихме. Ето, виж. Ти пропуши. А аз... вече пуша по три кутии без да се замисля. 

– Ами Кат? 

– Тя е сключила със себе си обет за мълчание. От няколко дни насам не е проронила и дума.

– Тогава... как си общувате? 

– Само по чат и... това ме убива. Тя е точно до мен, а ми пише. Ако си отключиш телефона, ще видиш, че е добавила всички ни в общ групов чат.

– Исусе... - издишах остро. Погледнах назад към болницата и помислих следващото си изречение на глас. - Джей... ако ме чуваш... моля те, събуди се. Всички усещаме повече от липса, откакто те няма...