Докато слизах по стълбите, ме обзе слаба надежда, че баща ми може да е в някой от другите два апартамента, които години наред даваше под наем, докато ставаше да се живее в тях. Що се отнася до споменатата по-рано вила на село, тя

бе продадена още преди две години на един каракачанин, който я превърна в соларен парк. Първо отидох до апартамента в центъра. Пред триетажната стара кооперация беше спряно сивото Пежо 306, което много ме зарадва и обнадежди, но когато се приближих видях, че това е друга кола, а не на баща ми. Качих се до горе, където се видях със съседа Любо."Не съм виждал скоро баща ти. Иначе той се отбива, ручка нещо из апартамента."

             --- Аз, като дойде, понякога му искам пари за стълбището и чистачката, но той все няма, не носел, друг път щял да даде. Викам му "Айде, айде, 6 лева за два месеца толкоз ли нямаш?!", на шега го обръщам. -- смее се Любо с малките си светли очи, нисък човечец на около 70 години.

     Оттам се запътих към гарсониерата. Тя бе на около километър, пак в централната част, но съвсем в края й, до реката.

Тук не бяха го виждали от година. Вратата немееше в тъмния сив коридор, а от подобното на кула стълбище се чуваха звуци като от призрачен замък. Излизайки от блока надникнах и гаража. Той беше застинал във времето, с ръждясал катинар и пръст със сухи треви пред вратата.

     Намерих стария ключар в лека следобедна летаргия. Когато му обясних за какво става дума, той с неохота ми каза, че най напред трябва да има полицаи там и той тогава ще отвори вратата. Очевидно не бе очаквал, точно така да протече предвеликденският му следобед. Разбрахме се и аз тръгнах към кварталния полицейски пункт. Оттам се обадиха на дежурната кола. Бл.20 беше на пет минути надолу по булеварда. Пред входа посрещнах две млади полицайчета, едното от които се оказа познато и доскоро играеха мач като деца със сина ми. Веднага, след като обясних положението, се обадих и на ключаря. Докато чакахме пред блока, мина младеж с тротинетка, който обаче беше без маска, при което старши полицаят го спря и му написа фиш. Наскоро беше обявена световната ковид пандемия. Всички бяха длъжни да носят маски на открити и закрити обществени места, т. е. навсякъде. Ключарят пристигна с куфар инструменти. В асансьора бе тясно, та той предпочете да се качи пеш. Горе, още от междуетажната площадка, ключарят заяви:

           --- Вижте, аз съм с инфаркт -- отключвам и си тръгвам! -- гласът му бе задъхан, на пресекулки -- Не искам да съм част от това...

      При което аз веднага му подадох двайсетте лева. А той, след като ги взе, незабавно се захвана за работа и изби патрона за секунди. Топката ключове отсреща тежко падна на мраморния праг. А ключарят побягна по стълбите, дрънчейки с куфара си, игнорирайки свободния асансьор. Старши полицаят дръпна металната врата, а аз инстинктивно се наведох и взех падналите ключове. Вътрешната стара талашитена врата бе само притворена. Полицаят я бутна и тогава усетихме тежката миризма, която не може да се опише. Той продължи към вратата за всекидневната, а аз бях след него. Когато отворихме и тази врата, аз видях баща си, паднал по очи на пода, точно както бе преди година, упоен от газта, изтичаща от вентила на газовата печка и когато идвах посреднощ, да го вдигам на леглото. Сега обаче тялото му изглеждаше приплеснато. Пристъпих към него и за миг се почувствах като в онази нощ. Старши полицаят обаче ме спря:

            --- Вие нямате работа тук! -- и това прозвуча толкова човешки, загрижено и зряло, а бе казано от един толкова млад човек.

       Обърнах се, след мен бе Митко, другото полицайче, приятел на сина ми:

            --- Съжалявам, съболезнования..! -- ми каза то, като изглеждаше по-съкрушен вероятно и от мен самия.

       Помислих си, че никога не бих предположил, че първото съболезнование за смъртта на баща ми, ще бъде от Митко.

Странно нещо е животът.

            --- Благодаря..-- чух се да казвам.