ОТПЛАТА

     В болничната стая жените бяха четири. Разговорите тук започваха в ранни зори и се въртяха все около децата - синове, дъщери, снахи, внуци... Две от тях бяха вдовици, та за мъже се говореше рядко. Всяка искаше да се похвали със своите, с успехите им; трудно някоя се решаваше да сподели някоя тревога...

     На едно от леглата, вперила замислен поглед в прозореца, седеше едра възрастна жена, около седемдесет и пет годишна, и сякаш не чуваше разговорите на другите наоколо. На шкафчето до нея имаше само бутилка с минерална вода и чаша. Величка, най-възрастната, не казваше почти нищо за себе си. Знаеше се само, че е вдовица от десетина години и че има дъщеря и син в чужбина. Никой не я посети нито веднъж, никой не й донесе нищо. Хранеше се само с болничната храна, която явно не й стигаше, и с остатъците от храната на Данка, която винаги й ги предлагаше, да не ги хвърля... Не я видяха да си купи нещо за ядене, не почерпи другите с нищо. Имаше в шкафчето си пакет бисквити, които изяде сама, по една-две за цяла седмица...

     По едно време, като че между другото, тя подхвърли:

     - Моите деца ме канят да отида да живея при тях... Да продам апартамента и да отида при тях... Не знам какво да правя, чудя се...

       - Че какво по-хубаво от това - да си с децата си? - възкликна Цвета, която лежеше най-близо - Защо се чудиш? Няма ли да ти е по-добре при тях? Вместо да стоиш сама с четири стени, болна и забравена от всички, ще си между тях, с внуците... Времето така минава много по-лесно...

     Величка замислено се загледа в земята.

      - Не знам. Ще видим...

     Стаята беше на третия етаж на старата болница в малкия град, бяла, с висок таван и стари, ужасно скърцащи легла. През прозореца можеха да се видят само клоните на старите чинари, преплетени и устремени към синьото на небето. Гълъбите, които се разхождаха по перваза, поглеждаха от време на време вътре, в очакване да получат нещо за ядене от болните. Беше забранено да ги хранят, но никой не се съобразяваше с това.

     Долу, в градинката на болницата, стоеше малък параклис. Той изглеждаше толкова самотен и ненужен под клоните на огромните дървета и като че ли никой не го забелязваше... Дали Бог можеше да го види тук, построен с парите на някой благодарен излекуван болен и защо ли постоянно беше заключен?

      - Довечера моят малкият син заминава за Гърция при жена си... Каза, че ще дойде да го видя, преди да тръгне...

     Данка не криеше мъката си. Преди пет години погребала син на четиридесет и пет, оставил млада жена и две деца... Хвалеше се жената със снахите. Всеки ден й идваха на свиждане и й носеха топла храна, обаждаха й се внуците, студенти, от Варна и София, но очите й често се пълнеха със сълзи, щом погледнеше Цвета, съученичка на нейния Маринчо... Едва я позна след толкова години.

     Цвета беше учителка. Висока руса жена, овдовяла рано... Тя повече мълчеше, рядко се включваше в разговорите. Болките я караха да се превива често и не я оставяха да спи през нощта. Спокойните часове прекарваше в четене.

    - Трябва да отида да се видя с хората от нашето село, когато дойдат на хемодиализа. - Гюлджан беше най-шумната. Слаба и лека като комарче, с изпадали предни зъби, тя не спираше да говори и рядко се заседяваше на едно място. Все си намираше поводи да излиза навън, макар че вратата на отделението беше отключена само по един час сутрин, обед и вечер. Промушваше се някак, разбираше се с дежурните сестри и ходеше навън да пуши. Тя не си пиеше лекарствата. Щом сестрите ги раздадяха и излезеха от стаята, тя изхвърляше таблетките в кошчето - страхувала се...

     На обяд, във времето за свиждане, Данка излезе да се види с малкия си син. Гюлджан също излезе. Тук не я свърташе. Говореше все за вкъщи, за мъжа си - как я гледал като писано яйце и й угаждал, нищо не й отказвал, за сина и снахата, за баща си...

     Величка и Цвета останаха сами в стаята, лежаха и мълчаха.

      - Твоето момче женено ли е? При тебе ли е? - попита Величка тъй, някак свойски.

    - Има си момиче, от една година живеят заедно, но официално сватба не сме правили - отвърна Цвета. - През декември миналата година отидоха да живеят на квартира. - Въздъхна загледана тъжно в ръба на шкафчето си. Не й се говореше за това, болеше я, че оставиха къщата празна и отидоха да си дават парите по чуждите къщи.

      - И моята дъщеря е на квартира - обади се Величка и я извади от унеса на тежките мисли. - Аз мислех, че апартаментът е техен, дори им ходих на гости на нова къща, като се върнаха от Америка, петнадесет години бяха там... Мислех, че са спечелили пари и са се устроили... Двете им дъщери са там. И двете завършили право и работят, едната май вече е задомена...

      - Браво! - каза Цвета. - Това е много хубаво! В Америка да завършиш право и да се устроиш сигурно не е лесно! За млади хора добре са се ориентирали! Те сигурно вече няма да се върнат в България...

      - Аз съм ги отгледала от малки - като в транс Величка продължаваше да гледа в една точка. Спомените и думите й се редяха бавно. - Не исках да говоря пред тези двете - и тя посочи с глава двете празни сега легла в стаята. - Моята дъщеря ми сервира такива работи, че ме е срам да ги разкажа...

      - Казват, че дъщерите повече се грижат за майките си, не е ли така?

   - Какви ти грижи! Тя от мене пари иска! Имаха месарски магазин, но май фалирали! Сега им трябват пари... То да не е тъй лесно - отваряш магазин и забогатяваш! В работите - работи има! Тя от момиче е свикнала от нищо да не се лишава: цигари скъпи пушат и двамата с мъжа й, от джипа и леката кола не слизат, все с телефоните в ръцете... Всичко пари струва... като не изкарваш много, трябва да си правиш сметката!

     Гласът на Величка звучеше глухо и задавено, натежал от болка и стаен гняв. Личеше си, че иска да говори, да й олекне... Цвета не беше любопитна, остави я сама да реши какво да сподели.

     Старата продължи:

      - От момиче си беше такава... Като не станеше по нейната, бягаше от къщи... Ние с баща й в чудо се бяхме видяли с нея... Беше ни срам от хората, не искахме да се разчува... Ходехме да я търсим, нощем обикаляхме целия град - на училище ходела, а у дома не се прибираше... Спяла в квартирата на една съученичка от някакво село. Казала на хазяина, че остава да живее там и ще си плаща квартира, а откъде ще вземе пари - един Бог знае... Проследих я един ден след училище, намерихме я с баща й, молихме я... Голям панаир беше пред чуждите хора!

     После, като роди детето, остави го на мене и отиде да учи в Шумен. И тя завърши за учителка, но не работи много като такава, дори и година не изкара... Докато открадна кожуха на жената...

      - Какъв кожух? - попита Цвета изненадано.

      - Хубав кожух, турски, чисто нов, с големи кожи, дълъг, красив. Искала нашата да има такъв и си го присвоила... откраднала го от колежката си, от квартирата... Взела кожуха и дим да я няма - оставила работа и всичко!

      - Сериозно ли говориш?

      - Сериозно ами! Да знаеш какъв срам брахме с баща й като дойдоха полицаите да я търсят у дома! Те, хората, да не са прости! Веднага се усетила жената и казала на полицията, че освен нея, няма кой да го е взел! Намериха я - върна го... Какъв срам! Комшиите гледат, че полицията идва у нас, шушукат, подпитват...

     После роди още едно дете... И него ми остави... Колко нощи не сме спали с мъжа ми, докато децата бяха малки, колко съм ги носила по лекари и бърза помощ, а тя си развяваше байряка...

      - Къде е сега? Пак в Америка ли е? Там ли те канят да отидеш да живееш? - попита Цвета.

      - Ами! Тука е...

      - Не е идвала да те види в болницата...

     - Тя не знае, че съм тука... На никого не казах, че идвам, а и сигурно нямаше да дойде... Тя ме обра и ми посегна... Одра ме по лицето, хвана ме за гушата и ме блъсна на земята...

     - Какво говориш?! Защо? - Цвета се изправи и седна в леглото си недоумяваща. Разказът я шокираше все повече и повече.

      - Като си отиваше, мъжът ми ме предупреди да се пазя от нея, но аз не очаквах, че до там ще стигне...

     Един ден дойде у нас да ми иска двайсет лева. Трябвали й спешно, а нямала в себе си. Беше датата за пенсия и аз трябваше да отида да я получа. Имах точно толкова, цели, но ги държах да платя на таксито. Болят ме краката, та ходя с такси до пощата да си получавам пенсията... Казах й и тя предложи да ме закара с колата си до там, по път й било, а аз да й дам тези пари, че бързала. Така и направихме.

     Като се върнах от пощата, реших да си извадя пръстените и да си сложа някой от тях. Видях една жена с пръстени и се сетих, че и аз имам, а не ги нося... Имах няколко златни пръстена и обеци прибрани. На времето получих от моята свекърва наниз със златни пендари и направих накити на всички - на нея, на снахата, на внучките... И на себе си няколко златни неща направих.

     Нямаше ги... Започнах да търся из цялата къща - никъде ги нямаше! Уплаших се. Потърсих парите, дето бях посъбрала за умиране - доста пари бяха - и тях ги нямаше никъде...

     Величка гледаше особено, като трескава, сякаш отново, в този момент, откриваше, че парите и златото й ги няма. Продължи:

    - Сякаш някой ме хвана за гърлото... стана ми тежко, краката ми се разтрепериха... Сетих се за документа на апартамента. Потърсих го - и него го нямаше...

      - В нея ли се съмняваш, в дъщеря си? Защо?

      - Само тя е! Няма кой друг да ги вземе! На тях им трябваха пари, като им фалира магазина. Дойде да ми иска, но аз не й дадох. Казах й, че нямам, ама тя не повярва. Казах й, че съм събрала само малко пари за умиране, да им е по-лесно на тях тогава, да не се чудят от къде да вземат за погребение... Тя има ключ от апартамента, друг няма кой да е... Не е разбивано...

     Помълчаха малко. Цвета се опитваше да си представи що за дъщеря може така хладнокръвно да обере майка си. Попита:

      - Ти пита ли я, може да не е тя?

      - Питах я, нали тогава ми издра очите и ме хвана за гърлото, после ме блъсна на земята и си тръгна... Обидила съм я като съм я обвинила... Няма кой да е, пък и ако не е тя защо ми посегна, не можеше ли да ми отговори спокойно... Така ли се постъпва с майка? На парите - майната им, изхарчили са ги, но какво ще направи с документа на апартамента?! Страх ме е да не ме оставят на пътя на стари години...

      - На чие име е апартамента?

      - На моето и на мъжа ми. Те с брат й са наследници, но докато аз съм жива, трябва да делят с мене... Брат й няма да има хабер какво ще направи тя... Той е мъж, ама не е такъв! С него не сме имали никакви проблеми...

     Величка замълча за малко, загледана в клоните на чинарите през прозореца, после продължи, сякаш разговаряше със себе си:

      - Тя затова ми прати и купувачи на апартамента... Да го продадем и аз да отида да живея при тях... А къде - те били на квартира! Ами, като загубим и този покрив, къде ще отиде като я изгонят и от квартирата?!

     Цвета не знаеше какво да каже. Не можеше да си представи тази дъщеря, на която майката нито веднъж не спомена името...

     Вратата се отвори внезапно и в стаята влязоха Данка и Гюлджан. Говореха за изписването на другия ден.

      - Купих подаръци за внучето и бонбони за моите хора - похвали се Гюлджан.

    - Кога успя да обиколиш магазините? Много добра баба си, личи си, че обичаш внучето! Ох, аз изпратих моя син, Бог да му помага! Исках да си запаля една свещичка в параклиса - той заключен! Уж храм, пък не може човек да влезе, като има нужда...

    Величка и Цвета останаха мълчаливи, всяка с мислите и неизречените си истини...

     "Майка да имаш, майка да не си"... Чувала съм тези думи от майка си, светла й памет, неведнъж, когато разговаряше с други жени. Докато бях по-млада често се питах какво се крие зад тях... Ето какво....Но, щом хората продължават да ги повтарят и днес, болката продължава да живее у всяка от нас... - мислеше Цвета, загледана в късчето синьо небе на прозореца.

     След няколко седмици срещна Величка пред градската поликлиника. Жената сподели, че се стяга за старческия дом...