11 нояб. 2022 г., 21:07

Отражение

549 6 15
2 мин за четене

     – Не сме се виждали отдавна.

     Времето беше заличило всичко човешко у него. Изобщо не приличаше на себе си. Следователно е напълно естествено, че не го познах на улицата.

     – Така е – отговорих. Всъщност изобщо не си спомням кой беше конкретно. Някъде бяхме говорили, нещо бяхме обсъждали, но дали? И кога? За свое оправдание отбелязах: – Не приличаш на себе си вече.

     – Силно казано. Защо така мислиш?

     Ама че досада! Опитва се да разговаря с мен. Вежлив е. А аз не бързам заникъде, но защо, по дяволите, трябва да говоря с човек, който ми се струва напълно непознат? Може да е побъркан. Или въоръжен. Най-вероятно просто се е припознал или пък... Кой знае. Не ми изглежда надежден. Трябва да съм предпазлив и затова бавно изричам:

     – Ами просто така. Изглеждаш различен.

     – Ето това е истината, пич! Различен – да. Но да не приличам на себе си – не. Всъщност сега, едва сега вече изглеждам такъв, какъвто съм.

     Пак го огледах. Сива коса, по-скоро бяла. Прегърбен, угрижен, сълзлив човечец, който повече се бои от себе си, отколкото от другите. Бих го съжалил, ако ми пукаше за него.

     – Предал си се. – Опитвам се и аз да съм учтив, но не се получава. Този тип ми досажда.

     – Нищо такова. Напротив! – съобщава бодро, живо и тягостно щастливо.

     – Добре, добре: може и да греша. Бъди здрав!

     Така исках да приключа този глупав контакт. Но той ми зададе следния въпрос:

     – Прощавай, ама ти кой беше?

     Замислих се и не можах да му отговоря веднага. Всъщност това е един сложен въпрос, който не може да има еднозначен отговор. Вдигнах глава, за да му пожелая още веднъж здраве и да го разкарам, и внезапно установих, че съм застанал пред една стъклена витрина. Нямаше никого, само едно отражение, което не бях виждал отдавна.

     Може би – никога.

 

     А когато се отдалечих малко, обърнах се и видях, че отражението си стои там, на витрината, и ме наблюдава. Като отпечатък на нещо отминало, но живо. Още живо.

 

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Владимир Георгиев Все права защищены

Комментарии

Комментарии

  • Благодаря, приятели. Благодаря на ИнаКалина, Нели Канева, Петър Димитров, Боряна Христова, Ивита, Пепи; благодаря ти, Силве, Петре, Пламене, Пепи, Катя, Дон Бъч-Странски. И за любими благодаря.
  • Болезнено. Напълно разбираемо и все пак толкова болезнено. Но нито можем, нито е редно да трошим с камъни витрините. Поздрави!
  • Много самокритично. Интересно.
  • Плам - вечер и без осветление 👍
  • Сутрин човек обикновено този отсреща го подминаваме безразлично, така че бих нарекъл ... 'Вечер пред огледалото' ...

Выбор редактора

Хрумна й на шапката 🇧🇬

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Питаш ме коя съм? 🇧🇬

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Гастрит на нервна почва 🇧🇬

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Куцата 🇧🇬

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...