Отражение
– Не сме се виждали отдавна.
Времето беше заличило всичко човешко у него. Изобщо не приличаше на себе си. Следователно е напълно естествено, че не го познах на улицата.
– Така е – отговорих. Всъщност изобщо не си спомням кой беше конкретно. Някъде бяхме говорили, нещо бяхме обсъждали, но дали? И кога? За свое оправдание отбелязах: – Не приличаш на себе си вече.
– Силно казано. Защо така мислиш?
Ама че досада! Опитва се да разговаря с мен. Вежлив е. А аз не бързам заникъде, но защо, по дяволите, трябва да говоря с човек, който ми се струва напълно непознат? Може да е побъркан. Или въоръжен. Най-вероятно просто се е припознал или пък... Кой знае. Не ми изглежда надежден. Трябва да съм предпазлив и затова бавно изричам:
– Ами просто така. Изглеждаш различен.
– Ето това е истината, пич! Различен – да. Но да не приличам на себе си – не. Всъщност сега, едва сега вече изглеждам такъв, какъвто съм.
Пак го огледах. Сива коса, по-скоро бяла. Прегърбен, угрижен, сълзлив човечец, който повече се бои от себе си, отколкото от другите. Бих го съжалил, ако ми пукаше за него.
– Предал си се. – Опитвам се и аз да съм учтив, но не се получава. Този тип ми досажда.
– Нищо такова. Напротив! – съобщава бодро, живо и тягостно щастливо.
– Добре, добре: може и да греша. Бъди здрав!
Така исках да приключа този глупав контакт. Но той ми зададе следния въпрос:
– Прощавай, ама ти кой беше?
Замислих се и не можах да му отговоря веднага. Всъщност това е един сложен въпрос, който не може да има еднозначен отговор. Вдигнах глава, за да му пожелая още веднъж здраве и да го разкарам, и внезапно установих, че съм застанал пред една стъклена витрина. Нямаше никого, само едно отражение, което не бях виждал отдавна.
Може би – никога.
А когато се отдалечих малко, обърнах се и видях, че отражението си стои там, на витрината, и ме наблюдава. Като отпечатък на нещо отминало, но живо. Още живо.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
