Отражение
– Не сме се виждали отдавна.
Времето беше заличило всичко човешко у него. Изобщо не приличаше на себе си. Следователно е напълно естествено, че не го познах на улицата.
– Така е – отговорих. Всъщност изобщо не си спомням кой беше конкретно. Някъде бяхме говорили, нещо бяхме обсъждали, но дали? И кога? За свое оправдание отбелязах: – Не приличаш на себе си вече.
– Силно казано. Защо така мислиш?
Ама че досада! Опитва се да разговаря с мен. Вежлив е. А аз не бързам заникъде, но защо, по дяволите, трябва да говоря с човек, който ми се струва напълно непознат? Може да е побъркан. Или въоръжен. Най-вероятно просто се е припознал или пък... Кой знае. Не ми изглежда надежден. Трябва да съм предпазлив и затова бавно изричам:
– Ами просто така. Изглеждаш различен.
– Ето това е истината, пич! Различен – да. Но да не приличам на себе си – не. Всъщност сега, едва сега вече изглеждам такъв, какъвто съм.
Пак го огледах. Сива коса, по-скоро бяла. Прегърбен, угрижен, сълзлив човечец, който повече се бои от себе си, отколкото от другите. Бих го съжалил, ако ми пукаше за него.
– Предал си се. – Опитвам се и аз да съм учтив, но не се получава. Този тип ми досажда.
– Нищо такова. Напротив! – съобщава бодро, живо и тягостно щастливо.
– Добре, добре: може и да греша. Бъди здрав!
Така исках да приключа този глупав контакт. Но той ми зададе следния въпрос:
– Прощавай, ама ти кой беше?
Замислих се и не можах да му отговоря веднага. Всъщност това е един сложен въпрос, който не може да има еднозначен отговор. Вдигнах глава, за да му пожелая още веднъж здраве и да го разкарам, и внезапно установих, че съм застанал пред една стъклена витрина. Нямаше никого, само едно отражение, което не бях виждал отдавна.
Може би – никога.
А когато се отдалечих малко, обърнах се и видях, че отражението си стои там, на витрината, и ме наблюдава. Като отпечатък на нещо отминало, но живо. Още живо.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря, приятели. Благодаря на ИнаКалина, Нели Канева, Петър Димитров, Боряна Христова, Ивита, Пепи; благодаря ти, Силве, Петре, Пламене, Пепи, Катя, Дон Бъч-Странски. И за любими благодаря.
-
Болезнено. Напълно разбираемо и все пак толкова болезнено. Но нито можем, нито е редно да трошим с камъни витрините. Поздрави!
-
Много самокритично. Интересно.
-
Плам - вечер и без осветление 👍
-
Сутрин човек обикновено този отсреща го подминаваме безразлично, така че бих нарекъл ... 'Вечер пред огледалото' ...
-
Интересно...разговор със самия себе си и чудно, че понякога не можем да се познаем
-
"Всъщност това е един сложен въпрос, който не може да има еднозначен отговор." Съгласна съм.
-
Не е лесно да се погледнеш отстрани. А и не знаеш какво ще видиш (или няма да видиш
- Какво е абсурд?
- жена да мине край витрина и да не се огледа.
/виц/ -
Човек никога не трябва да забравя от къде е тръгнал и трябва да помни какъв е бил.
Животът е колело със здрави спици, връщайки ни винаги към истината.
Другото си го измислят хората, защото са грешни. Във всичко.
Чудесен поглед, Владо. Поздрав! -
Впечатляващо! ✌
-
Благодаря за споделянето, Владо!
-
Понякога е странно да видиш истината за себе си. И просто да отминеш собствения си образ. Хареса ми.
-
това е един сложен въпрос, който не може да има еднозначен отговор
-
Благодаря, Миночка.
-
Живота си тече и хората се променят, но отражението, за дълго остава!
Хареса ми!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
