Снегът отронва кристалчета любов, които се стичат по ледените висулки на косата ми. Плъзгат се и падат, очаквайки допира на кожата ми, където ще  се превърнат в преживяна приказност. И потъвайки в топлината ми, ще  се утешат поне за малко, припомняйки си безмълвно минали болки.
      Дали са съвършени тези прозрачни кристалчета любов? Обсебващо красиви, замръзват само за миг и утоляват жаждата за обич в последния си път. Щастливи ли са от изминатите пътища? И дали са изпълнили желанието на своя създател да сътворят красота? Може би са...
      Намерих ги или те ме намериха. А можеше да не ги забележа. Бяха великолепни прозрачни, замръзнали капчици обич. Не гледах нищо друго, освен техните форми. Наслаждавах  се на гравираните им въздишки. Оставях ги да  се стичат, а после изведнъж да  се вкаменят.Бяхме само аз и те и сякаш бързах да ги приютя в ръката си, за да мога да им  се насладя. Възможно ли е? Съществуват ли в друга душевна чувственост? Трудно е да  се отговори, но всъщност ние още не сме способни да ги оценим. Погледът ми, фиксира безкрайността и невъзможният танц на белите вълшебства наоколо. И затова подцени умъчнеността на замръзналите кристално чисти сълзи. А те съществуваха във формата на плачещи ледени висулки. 
Но изведнъж, както в приказките,  се случи нещо без да съм го очаквала. Това са поредните неслучайни подредени бели вълшебства. 
   Танцът на снежните пиршества...
   Ледените прозрачни грации на чувствата...
   И белите фиести на любовта...
   А уплашените, занемели от страх пълнолуния и остарелите магични съзвездия занемяха пред нечовешкото им усещане и угасвайки светлината на Вселенатасе замислиха за белотата им. И разтърквайки очи, премигнаха, като събудени за нов танц бели звезди...