Аз съм дърво. Най-обикновено, просто и нисичко дърво. Е, не чак толкова нисък,  като онези храстчета и тревички от които съм заобиколен и, които се огъват от най-лекия полъх вятъра. То все пак и аз често съм се огъвал под натиска на стихиите. До скоро не знаех какво дърво съм. По едно време много исках да съм бор. Голям и достолепен. Да пея докато вятъра милва зелените ми иглички. Да слушам влюбени спрели се на пикник под мен. Да се радвам на гъдела от катеричките. Обаче не съм!

Какво дърво съм открих съвсем на скоро. Разбрах го, едва след като бях отровен. Аз всъщност не съм вековно дърво, но не съм и някакъв си прост бук. За годините в които навъртявах пръстените си в стеблото минах и аз през какво ли не. Веднъж една колония мравки ме тормозеше цяла година. Случвало се е и червеи да ме ядат и то от онези гадните, черните, които не ви оставят да спите и ви карат да си мислите, че всичко е изгубено. От тях се отървах благодарение на няколко птички. Би трябвало да съм им благодарен за това, но не съм. Проклетите птички винаги те оставят наакан и пълен с дупки от дълбаенето си и въпроса дали е по-добре да имаш червеи или дупки оставям отворен.

Всъщност винаги съм харесвал да си общувам с живота, който кипи около мен, но честно казано предпочитам насекомите пред птиците.  Преди малко казах за мравките и да си призная имал съм си работа с термити, гадни миризливки, пчелички, че и пеперуди. Винаги съм харесвал да си общувам с тях.

Един ден обаче долетя една оса. Е, какво толкоз, ще кажете, нима не беше виждал оса?! Виждал съм разбира се, че кое дърво не е виждало?! Само, че тази беше с блестящи като слънцето жълти ивици, с големи и мистични очи, а крилата ѝ бяха големи, ефирни и сякаш изтъкани от роса. Тя дойде и кацна, както всички други насекоми, които са кацали по мен. Попита ме дали имам нещо против и аз не възразих.  Исках да я разгледам по-добре и така постепенно се заприказвахме. Много скоро разбрах, че и тя е виждала всякакви дървета, но не и такова като мен - комплимент за, който не и останах длъжен, разбира се.  

Постепенно обаче се заговорихме и тя идваше при мен все по-често, а аз все по-често я очаквах с нетърпение. В крайна сметка се случваше нещо интересно.  Тя искаше да знае повече за дърветата, а аз повече за осите. Така, че всичко беше наред.

Наред до момента в който разбрах, че осите въпреки хубавите си крила, големите си очи все пак хапят и жилят, мен обаче не ме беше страх. След толкова време с  буболечки лазещи по мен и дъвчейки кората ми дори жадувах за ужилването ѝ. Не ме беше страх. Дори го исках! Исках жилото ѝ и един ден ѝ го казах. Тя обаче беше изключителна оса и вече бе предугадила какви сокове са потекли из клоните ми. Оставяше само да отворя цветове напълно пред нея. В началото тя се поколеба. Каза: „какво ще стане с теб след това?“ Отговорих с „не ме интересува – давай“. Така тя  първо ме захапа, а после ужили. Едва след проникването на жилото, тази сладка и жадувана болка, и едва след когато усетих отровата в себе си, разбрах какво дърво съм. Аз бях смокиня. Една проста и обикновена смокиня. Мислех си, че ще умра от отровата. Осата  ще отлети завинаги, но се случи обратното. Тя остана и умря. Остана заради мен, заради цветовете ми и плодовете, които един ден щях да дам благодарение на нея. 

Не се натъжавайте. Не всички оси умират. Просто е! Умират само тези, които срещат смокини.

Не всички дървета са отровени. Някои не срещат нито едно насекомо в живота си. Всъщност си мисля, че най-хубавото нещо на този свят е да бъдеш отровен!