Днес станах рано. Усетих енергията, която се извираше от мен на талази, погледнах се в огледалото и... онемях. Косата ми беше придобила онзи цвят на медна жица, който би подлудил всеки ром, ромка или ромче, а очите ми... о-о-о нефтените петна в Бургаския залив направо биха се пръснали от завист още преди намесата на еколозите.

Направих кафето и седнах да пиша.

Стих.

Обаче точно в този момент една мисъл спря ръката ми: "Момиче, за това си трябва "можене"!, изплува и съкровен спомен. Веднъж... чула, недочула мислите си, вместо "можене" разбрах Гложене. За малко повече от пет пари се озовах в Гложенската Света Обител. Няма лошо, но поовехтялата ми вектра преби цвят измежду луксозните возила пред манастира. То бе ем ве-та, то мерцедес-и, то ауди-та, то джееп-ове... Един беше толкова голям, че се почувствах като пигмей пред трикрилен гардероб... с надстройка. Както и да е. За да поразсея колата, я разходих из селцата, та да срещне някой закъсал москвич, понакичена лада или самозабравил се трабант, но... терапията не даде очаквания резултат. Два дни по-късно опелът влезе в... основен ремонт. А споменът за упоменатия ремонт и до ден днешен предизвиква нервни тикове у мен и Домашния майстор. Аз смигам с лявото, той с дясното око. Отплеснах се.

Ще пиша значи стих, но я няма Музата! Разбира се, грабвам телефона мой насущний и чакам да чуя онзи глас, който винаги ми напомня Шер, но с полутон или тон по-високо, зависи колко цигари е изпушила.

• А-а-ахххх, о-о-оххх! Кажи, бейбииии!
• Трябваш ми! Спешно!
• О-о-ох, а-ахх, на легло съм, дарлинг! Уцелила си точната Муза, но не и точния момент! Нали разбираш? Любов... и тъй нататък. А ти не се излагай, драсни там едно хайййййй-куууууу, три реда са, бе джанъм!

И с такава страст ми затвори телефона, че чорапите на Домашния майстор щръкнаха.

Добре де! Няма проблем!

Миниатюра ще напиша!

За миниатюрите ползвам Муз. Един такъв добросърдечен, нежен и мъдър, че всеки път, когато е покрай мен, се гледам в огледалото, за да констатирам точната си възраст... Набирам неговия телефон и чакам смирено. Отсреща:

• Ъ-ъ-ъх, ъ-ъ-ъх...
• Запек ли?
• Нннне, един сак се мъча да затворя.
• Ще пътуваш някъде?
• Нннне, стари спомени... Пролетно почистване... ще ги нося на битпазар.
• Трябваш ми! Мислех да...
• Ъ-ъ-ъх... ти избягвай да мислиш. Вреди ти... А и... Миличка, чакам Мъдрост. Нали разбираш? Любов... и тъй нататък.

Сега аз затворих телефона. С мъничко страст!

Добре де! Проблемът е никакъв!

Ща напиша разказ!

И точно навреме, защото в рамката на вратата (като тапа в бутилка луксозно вино) застана Тя - любимата ми Муза. Прозаична, както винаги, неглиже, горната част на лицето в сянка, но с добре оформени червени устенца и вирната брадичка... Скочих и като тирбушон я измъкнах от рамката, настаних я в единствения си удобен фотьойл (на другите им изпълзяха пружините) и вперих очаквателен поглед към нея.

А тя... с такова изражение ме фиксира, че бретонът ми щръкна като разгонен таралеж. Не че съм виждала разгонен таралеж, но този факт убягва и на бретона, та...

• Трябваш ми! Ще пиша разказ!
• Ами пиши, кой ти пречи? - и се прозя така, че видях амалгамената пломба на пети горен, дясно - Отбих се само да ти кажа, че имам среща. Нали разбираш? Любов... и тъй нататък.

Каза го и излетя като бяла, замаяна от щастие, птица (тук оставям на вас да си изберете каква точно птица бихте искали да видите в полет).

Сетих се! Паелята!

Но точно в този светъл миг телефонът изцвили (различни звукове слагам, че да разпознавам приятелчета, нали Сократ беше казал: "Говори ми да те видя", та...) Беше Кулинарната ми Муза. Дъвчейки спомена, че е заведена в някаква квартална кръчма и била влюбена в някой си Биг Мак.

- Нали разбираш? Любов... и тъй нататък.

Не ми остана нищо друго, освен да пия една студена вода. Хлорирана. Да смигна с лявото око, за което не ми трябва Муза, имам си нервен тик и да поизлеза, защото...

Нали разбирате?

Любов... и тъй нататък!