П А Р И

        Погледна  го. Сивкав, мрачен. Също  като  него самия. Подпрял рамо на стената. Стои и чака. Също като него самия. В едната си ръка държи книжка –  стара, одърпана.Чете и от време на време се връща да прочете отново нещо. Виж в това не са еднакви. Нашият държи разгърнат вестник от тези дето ги раздават безплатно  по  станциите на метрото. И двамата чакат. Подпрели са рамо на рампата на един голям център за продажба на „всичко за строежа на вашия дом”. Идват от време на време купувачи без собствен хамалски антураж. И тогава настъпва техният час. Ще  се спазарят да пренесат нещо там на обекта. За тук си има персонал. Случва се понякога да ги наемат за нещо дребно по ремонта. А може да се случи  цял ден да стоят  и – нищо.

Когато успееше да се пласира, вечерта се прибираше вкъщи щастлив. Кога повече, кога по-малко, но щастлив. Минаваше през супера на съседната улица и пълнеше количката с какво ли не. Заставаше пред щанда и си мислеше: Кой какво обича? - малкият обича кренвирши, големият - наденица.  И двамата обичат риба. По сто грама цаца ще им се отрази добре, пържената цаца вземаше от щанда  за риба. За себе си и за жена си вземаше от готовите яденета. Разбира се, всички ядяха от всичко. Накрая купуваше нещо специално за Руми. Жена му обича сладко. Едно руло. Чакай да помисля. Руло със смокини - 2.40 не, я другото – с ягодите -1.28. Абе ягоди. Да си гледат работата. А, ето – любимото на Руми - руло с какао и стафиди 1.55 лв. Друго... ”Увличаш се мой човек. Чакай да сметна.” Това пазаруване с дневната надница го беше научило да смята като калкулатор - бързо и точно. Ще смята я! Иначе пак може да се изложи като оня път.

        - Двайсет лева и 18 стотинки. - касиерката го гледа и чака.

В джоба си има само една банкнота от 20 лева и нито стотинка повече. Даде му ги един старец, за  да му пренесе десет торби цимент на шестия етаж – без асансьор. За какво ли му бяха, ама даде парите. Пребърка всички джобове, уж търси. Много добре знаеше, че в джобовете му нищо няма, ама съвсем нищо, но може ли да го каже това пред цялата опашка – все съседи, ще го разнищят после от подигравки. ”Може ли, бе човек! За 18 стотинки”. Най-добре е да върне нещо. Добре де, ще върне, но какво? Мисли бързо момче. Хляба – абсурд, кренвиршите. За миг си представи двата чифта очички. Рулото на Руми. Боже - не! Това е най-малкият жест към нея, да ù покаже колко много я обича. Водчицата. Не помнеше откога не беше пил алкохол.

- Знаеш ли, ще махна водката. Нямам дребни, а банкнота от 50 лева не ми се разваля за 18 стотинки. - и с мъка в сърцето протегна  ръка и остави бутилката настрана. - Тъстът искаше, ама да дойде и да си я купи. Няма да развалям 50 лева  за неговата бутилка.

Касиерката го погледна, усмихна му се доброжелателно с добре прикрито разбиране.

        - И за мен е по–добре. Иначе щеше да ми обереш всичките дребни.

А  от опашката на никой не му пукаше за неговия тъст и за върната бутилка. Но след този случай винаги смяташе.

        Та стоят си двамата с момчето. Единият разгръща вестник, а другият чете. Сигурно криминале. Позагледа се. Заглавието на корицата не е на български. Чакай, чакай, Франсоа Бодлер. Добре ли виждам. Този младеж чете Бодлер, при това в оригинал. Не че му беше любимец, но го харесваше. На времето в гимназията се увличаше по френския. Той му беше втори език. Руския не го приемаше на сериозно. Мислеше си – освен за поезия, за какво ли друго може да му послужи? После в университета често търсеше руски учебници. Тези руснаци яко дават в науката. Английския не го броеше. Та кой ли вече не говори на английски. Оня ден сгащи малкия – десетгодишен - да се обяснява в любов на някакво маце. Влезе в стаята тихо, а синът му на компютъра.

        - Какво, с някого комуникираш, а?

        - Ама тате.... аз - взе нещо да мутолеви момчето.

Аха, значи нещо не е наред.

        - Я да видя какво има там. – И се зачете. Боже каква поезия. Шекспир ряпа да яде. То не беше луна, то не бяха звезди и слънчеви сънища и разни там други работи. Докато четеше осъзна, че е написано на един завидно добър, за десетте му години, английски език.

        - Ама ти си бил поет, бе мой човек.

Като видя, че няма да му се карат, момчето се поотпусна, поуспокои се и го удариха  на лаф. За какво ли не говориха. По мъжки. И за звездите, и за лунните нощи, и за бебетата, дето са заченати  в дни на омайно пълнолуние. За това последното май си  беше още раничко, но знае ли човек. Нека да знае момчето. Ние с майка му едва бяхме навършили осемнайсетте, когато в една пълнолунна нощ, омаяни от красотата и величието на природата ù се подчинихме и хоп - направихме брат му.

Та чете си този младок, опрян на стената до него, чете си Бодлер в оригинал  и хич не му пука, че него вкъщи го чакат още трима. Чакат го с надежда и упование. Нали така се казва.

        - Какво, май и днес няма за нас работа?

       - Знам ли? Ще почакаме още и дано нещо се получи.

        - Дано! Хазайката ми даде за днес последен срок.

        - И после?

        - После - не знам. Тук все нещо става. А при старите нито работа, нито нищо. Обещават ми в една фирма. Утре решават.

        - Дано успееш.

Последните думи са изречени бързо, защото на хоризонта изплува корабът на мечтите. Вървеше пред количка, натоварена с нещо си. Количката я буташе работника. Дамата го заведе до един неприлично огромен джип  и работника започна да го товари. Дамата се приближи. Защо ли ù е на тази баба този джип? Да придава фасони. Да мъкне товари. Жената изчака да се прехвърли стоката и затвори вратата. Дойде при двамата млади мъже. Усмихна се. ”Добро парче” - помисли си той. Била е добро парче преди 30, че даже преди 35 години, но стегнатият в панталон задник показваше, че бабата още се държи. Елегантна обувка. Грижливо обработената глава, но виж   гърдите... и над полупрозрачната блуза миришеше на силикон. Гърди по каталог, Руми кърми и двамата  сина почти до година. Тя беше отраснала в семейство с баба и за нищо на света не искаше да се лиши от удоволствието да кърми – така и беше внушила баба ù. Та заради това удоволствие  сега и през ум не и минаваше да се появи по монокини на плажа. Не че той ще ù разреши, но нали и той  си пълни очите с нейните гледки. Нищо, това да е! Та идва тази бивша красавица с преголямото професионално оформено силиконово  самочувствие. - Движи към тях и ги оглежда.

        - Кой от двама ви е свободен? - абсурден въпрос.

        - Ами и двамата сме свободни. 

        - Двама не ми трябват. – Поогледа ги изпитателно като че ли ще ги купува – Хайде ти.

Погледна го, усмихна му се. А той си помисли: ”Бицепсите, мойто момче, бицепсите. Твоята хазайка ще почака.”

        - Да вървим.

Тя  беше много опитен водач. Бърза, организирана. Личи си, че добре ръководи живота си. Докато пътуваха, говореха за това, онова. Уж общи приказки, но целенасочени. После той пренесе чувалите.

        - Седни да изпием по питие.

Изкушаваше се. Лекичко и се усмихна.

        - Аз не пия ей така, без повод. - Не му се искаше да приема.

       - Добре де, ще измислим повод. Ето сега ще ти платя и това ще е повода  - и жената извади от дамската си чанта голям, мъжки портфейл. - Та, както се разбрахме. Петдесетачка.

Той  гледаше парите и си мислеше, че май не се бяха разбирали за толкова много.

       - Ето го повода. Сега вече няма да ми откажеш. Нали?

Последните думи, по начина, по който бяха казани, отключиха в него мъжа. Едва сега я погледна по-някак си. Стегнат задник. Готин. Да го погалиш леко и после да го плеснеш, ей така като на шега. Краката - в панталони, но така скроени, че да покажат колко стройни и дълги са те. Главата, абе добре направена – всичко. Грим, устни, кожа. Играл си е козметика, че и хирургът здраво са си играли, за да скрият  доста години от рождението ù.

     - И така какво?

„Какво ли пих последно. Сега каквото и да пия, все ще ми е силно.”

     - Ами водка  - това му се спъна в мислите. При този глад, който го гони, всичко му е много силно. Вчера и онзи ден нямаше работа, а социалните за безработни бяха разпределени отдавна. Това, което беше останало, го пазеха за хляб на децата. А ето днес – цяла петдесетачка и чаша водка. Май чашите са две - първата я глътна наведнъж, без да се замисля. Сега на втората вече можеше да разсъждава. А можеше ли?

         - Какво ще кажеш да минем през банята... въпросът прозвуча нелепо.

         - През банята ли? Защо? Аз се къпя всяка вечер вкъщи.

Тъкмо се канеше да прибере банкнотата в джоба си.

        - Остави това! Ела.

Замаян от водката, омотан в удоволствието на горещата ароматна вана и тази красива  жена с тяло като, като... опита се да намери сравнение, но тя не му разреши.

       - Ела!

Започна леко да идва на себе си. Но беше вече късно. Ваната, ароматите и това тяло, което се увива като бръшлян около него. Отпусна се на възглавницата до нея, все още замаян, неопомнен. В този миг чу глас.

            - Защо ме наричаше Руми. -  ръката ù нежно се плъзна по тялото му и с глас на мяукаща котка продължи   – как позна, че така ме наричат тези, които ми харесват?

Сто удара с чук по главата и грохота на сто камбани няма да го стресират толкова, колкото тези няколко думички, изречени с най-нежен глас. Изведнъж изтрезня, от главата му излетя и последната молекула алкохол. Сгромоляса се   на земята разцепен на две от въпроса ”Какво правя аз тук?”

           - Чакай, къде забърза, хубаво ми беше с теб. На теб не ти ли хареса?

          - Време е. Много се забавих.

 Бързо събра дрехите си, разхвърляни по цялата стая. Той даже не забеляза как тя дискретно пъхна плик в джоба на ризата му. Видя го едва в таксито. Бръкна в джоба, извади и разтвори плика и видя... Това, което видя го накара да потрепери. Охлюв, жалък охлюв. Даже не смееше да произнесе думата, с която се наричат нещата в такива случаи. Опита да смачка плика с парите, но банкнотите бяха много и големи. Да крещи, да чупи. Не, това не може. Какво е виновен бакшиша, та да му руши колата. Остра болка се загнезди в гърдите му. Тя не отмина, когато влезе в магазина. Засили се, когато гледаше как момчетата се радват на лакомствата в чиниите си. Болката стана  непоносима, когато в края  на вечерта, в леглото Руми тихо се сгуши до него, целуна го нежно по бузата и той заплака. Ридаеше дълго и без глас. Не беше плакал от дете. Няма нищо по-изгарящо от горещите сълзи на млад мъж. Заспаха двамата прегърнати, успокоени в съня, заспаха след изкупителното признание и проявеното жестоко разбиране. Заспаха, отдали и получили  прошка за  това, което се нуждаеше  от опрощение.