Печени круши със синьо сирене

•           Свърших с готвенето за днес. Лаврак на фурна с кестени и аспержи, любимото ястие на любимия ми мъж, предястие от телешки език с гъби, а за десерт – печени круши със синьо сирене и бадеми.
•            Беше петък и ме очакваше една хубава и спокойна вечер.
•             Хмммм...да ще си сложа новото дантелено бельо, ходих и на маникюр, ще си пръсна от френския парфюм...хммм...ще се любим страстно...
•        Отпуснах се във ваната и стисках очи. Двадесетгодишният ни син Радо беше вече студент първи курс в Германия, Лили – на четиринадесет, една фурия в тийнеджърска възраст. Сега е на морски лагер и ние с мъжа ми ще сме сами.   Две седмици покой без деца.
•            Без никакви ангажименти, само аз и той...хммм...добре звучи.
•            В последно време Павел беше преуморен, избухлив, работеше и през уикенда, оставаше до късно вечер в операционната. Примирих се с професията му, известен хирург, светило в своята област. Ходех около него като негова сянка...светилото и сянката..хахааа...но бяхме едно цяло.
•                      Не бяхме се любили от месец, вечер докато взема душ и той беше задрямал.
•           Но  тази вечер щеше да е специална – вкусна храна, хубаво бяло вино, бяла копринена покривка, искрящи кристални чаши, ароматни свещи, сребърни прибори...
•         Излязох от ваната, обърсах с ръка запотеното огледало. Насреща ми се виждаше една зеленоока жена с руси коси, спускащи се като водопад по раменете, стройни крака, само малко отпуснати рамене, но трябва да тръгна отново на фитнес. За четирдесет и две годишна изглеждах о кей. Да, повече фитнес, и без туй не работех и имах малко време.
•                 Наливам си чаша сок и все още стоя по халат. Гледам към двора, тревата е окосена, розите ухаят, лятото е в разгара си.
•                 Спомените ми се въртят като лента – две хлапета с Павел в гимназията, първа целувка, първа любов, кандидатстудентски изпити, той – студент, на мен –малко не ми достигна, но пак любов, семейство, Радослав, Лили, шеметно минаващи години, така и не учих нищо. Бях потопена в майчинството, семейството. Павел завърши, стана един от най – известните и добри хирурзи, печелеше добре, не ми позволи да уча и работя. Аз се грижеш за всички, водех децата в училище, на балет, на английски, на плуване, тичах на родителски срещи, разхождах кучето, гледах котето...Бях като струна – винаги налице и оправях всички проблеми –  с майстори за къщата, купихме още имоти, занимавах се с наематели, договори, попълвах данъчни декларации, плащах сметки, търках до блясък бани, готвех, чистех, целувах удареното коляно на някое дете, не заспивах когато боледуваха...бях момиче за всичко.
•             Чух, че колата на Павел спря и затрополиха крачките му по теракота. Той влезе, но очите му бяха мрачни.
•                  Защо ли е ядосан?
•                   - Нина, трябва да поговорим.
•                   -   Да не е умрял някой? – опитах се да се пошегувам и да разтопя леда.
•                   - Нина...
•             Замълча. Очите му шареха разсеяни около мен. Отиде до барчето, отвори го и си наля малко уиски в една чаша.
•            Чудех се какво става, някакво лошо предчувствие ми се завихри в ума, но чаках да чуя.
•              - Нина – започна пак той – трябва да ти кажа, че азззз...аззз..
•            - Изплюй камъчето най – накрая!
•           - Аз реших да се изнеса оттук. Нещата не вървят. Задушавам се в тази къща...
•         - Задушаваш се? От кога взе да се задушаваш?
•         Гледах го втренчена и невярваща на чутото...         
•             - Какво става, Павел?
•             - За известно време се изнасям.

             - Има ли някоя друга? Появила се е някоя жена, нали?

                - Не, неее...няма.

•           Разбрах, че ме лъже, защото очите му гледаха гузно. Клепките му трептяха. Цветът на лицето му се смени. Устните му се изтеглиха в права линия. Намръщен и мрачен.
•          Павел си тръгна и  ме остави. Аз бях полята като със студен душ. Изумена, объркана и невярваща на случващото се.
•        Изхвърлих храната, само подноса с печените круши и синьото сирене оставих. Налях си чаша вино и се залових за десерта. Ядях от нерви, не усещах вкус, сълзите ми текнаха от ъгъла на очите ми. Вече се тресях от лудост.
•               Какво ще стане сега? Как ще живея...нищо не умеех да правя като хората, нямах професия, нямах живец за нищо...жалка, смотана домакиня...Господи, как ще живея сама?
•            Спомних си преди години...беше пил много, скарахме се...думите му жилеха като оси...ти си нула, Нина...без мен ти си кръгла нула...
•             Взех подноса и го треснах на пода. Кристалът се пръсна на хиляди парчета, както и животът ми...Крушите се смачкаха, а глазурата и синьото сирене се разпиляха настрани.
•            Не спах. Въртях се, потях се, ритах из завивките. И мислех, мислех за Павел...
•            Минаха няколко дни. Бях смълчана, смачкана и все още много объркана.
•             Щеше ми се да поговоря с някого. С кого? Във фейса имам  триста приятели, но само за „здравей и здрасти“, за лайкове и усмихнати човечета...никой не ми беше особено близък, за да си излея бесовете...
•              ...................
•                Минаха няколко месеца. Радо ми звънеше по телефона, аз говорех колкото мога по-весело, за да не го тревожа.  Слагах усмивка на лицето си и пред Лили, макар че вечер полудявах  и се разтрепервах от неизвестното. 
•               Една вечер минавах покрай китайския и ми хрумна да взема нещо за вечеря. Хлътнах вътре и ги видях. Павел и една  сладурана на около двадесет години. Той й подаваше с две клечки хапка месо, а тя сладостно задъвка. Ухили му се с два реда искрящи от белота зъби. Павел я гледаше като прехласен в очите. Тогава ме забеляза. Кимна ми. Усмивката му се скри, извърна глава и зашушука нещо на блондинката. Каза й нещо смешно, щото и двамата се засмяха.
•             Краката ми се подгънаха, почувствах се неловко, запрепъвах се и изчезнах от ресторанта.
•            Отчаянието не ме напусна до есента.
•               Но една сутрин станах ведро от леглото. Бях намислила нещо. Сложих повече червило и тръгнах. Имах вече цел...
•               Започнах да уча в един институт икономика. Изминаха пет години. Когато Лили стана абитюрентка, тогава и аз се дипломирах. С лекота изкарах учението. Просто нямах какво да правя, освен да уча и да се надграждам като личност. Попивах всичко, бях като бял лист и мастило по него. Интересно ми беше.  Започнах работа. Катерех се по стълбицата на успеха...
•            .................
•        - Нина, хер Морис Рангер иска да размени няколко думи преди срещата на Борда – изчурулика ми секретарката.
•                Аз й кимнах.  Бях в Борда на директорите на голяма просперираща компания.
•               Седях в удобното си кресло, гледах зашеметяващ изглед от прозореца си, и все още си мислех за нещата от живота...тогава, когато скучната домакиня трепереше и отговаряше  за всички у дома, за „светилото в медицината“ , за сина, дъщерята, кучето и котето...за несигурността ми, че не става нищо от мен...за кръглата нула...
•             Една усмивка се разля, когато си спомних за злополучните печени круши със синьо сирене, които полетяха на пода...
•                            ...и после за новото начало...