Здравейте! Радвам се да се запознаем! Аз съм една най-обикновена пейка в градския парк като много други тук. Такива като мен има в целия град, а и в целия свят, предполагам. Толкова отдавна вече стоя тук, че дори не си спомням кога ме поставиха, някъде към средата на миналия век, може би. Толкова народ е седял и лежал на мен оттогава, на толкова неща съм се нагледала и наслушала. Стоейки на едно място, чрез хората, събирам информация от най-различно естество и характер. Като енциклопедия съм. Ех, ако можех да говоря! Но аз всъщност мога, само че не всеки е в състояние да ме чуе. Трябва моите и неговите вибрации да трептят на едно и също ниво, така да се каже.

   Сигурно скоро ще ме демонтират оттук. Дъските ми са доста поочукани, а краката ми - ръждясали и разкривени. Цялата съм покрита с надписи - имена на хора, сентенции от ученическия фолклор, сърца, прободени със стрели, неприлични рисунки и думи. На моето място сигурно ще сложат някоя нова пейка със здрави, прясно боядисани дъски и лъскави болтове, с красиво извити, метални облегалки и крака. Вече започнаха да слагат такива в другия край на парка, хората ги обсъждат и им се възхищават. Какво ли ще стане с мен тогава?! Сигурно ще ме вземат цигани, които ще върнат краката ми за старо желязо, а с дъските ми ще изгорят през зимата в печката си. Честно казано предпочитам такава смърт - да изгоря за минути в някоя печка "Циганска мечта", отколкото да гния дълго и мъчително, захвърлена някъде в калта.

  Но аз много се отплеснах. Щях да ви разказвам как минава един мой ден, макар че те са всичките различни и един с друг не си приличат. Ето, вчера, например, че ми е най-прясно. Сутринта първо дойдоха ученички от близката гимназия, решили да пропуснат първия час. Бяха ярко гримирани и с модерни прически, а оскъдните им облекълца повече разкриваха и подчертаваха прелестите им, отколкото да ги топлят и прикриват. Извадиха луксозни цигари, защракаха запалки, натопиха устица в димящи кафета, пуснати от близкия автомат. Говореха си за най-яките момчета в училище, за най-новите супермодерни смартфони с много екстри, за козметика и обувки; смяха се за глупости. По някое време все пак се сетиха, че трябва да се отбият и до училище. Защракаха пудриери и червила, поръсиха ме с туш от спирали. Развяха коси, боядисани в ярки цветове, взеха си лачените чанти и зачаткаха с токчета към улицата.

   После дойде млада майка с бебешка количка. Косата ù беше вързана небрежно на конска опашка. Измачканият ù пуловер беше изцапан с пюре, а дънките ù - поизтрити. Като цяло имаше доста изморен и недоспал вид. Извади женско списание и прочете три статии със заглавия: "42 признака, по които можем да разберем дали половинката ни изневерява", "Как да отслабнем с 12 кг. между Великден и Гергьовден" и "Балансът между отбраната и нападението в отношенията със свекървата". Когато наследникът ù в количката се поразбуди, тя го взе, покри го с един тензух и започна да го кърми. Замириса на мляко и сладък бебешки дъх. Наоколо сякаш стана по-тихо. Като че природата замря пред това велико тайнство. Много майки са кърмили на мен децата си, но всеки път се вълнувам така, сякаш ми е за пръв път. И дните, в които това се е случвало, сякаш са ставали по-други - изпълнени с надежди и мечти за бъдещето...

   След като майката с бебето си тръгна, дойдоха двама чиновници да хапнат обедните си сандвичи. Разнесоха се ухания на скъпи парфюми и прясно изгладени ризи. Говориха за проблемите в работата, за това, къде смятат да прекарат летните си отпуски; обсъдиха надълго и нашироко новата кола на шефа си и точно кои форми очертават най-добре тоалетите на колежките. Погледнаха си лъскавите часовници, поотупаха трохите от острите ръбове на панталоните си, пооправиха възлите на вратовръзките и тръгнаха да се връщат на работа.

   Като лекокрила, безгрижна птица, на мен кацна двойка влюбени. Заля ме светъл смях и ми стана горещо от вълните флуиди, които се разляха наоколо. Над тях, като благословия, се сипеше цвят от дървото зад мен. Целуваха се, шепнеха си, пак се целуваха, пак си шепнеха. Е, и други неща правеха, но аз съм една благоприлична и дискретна пейка и не ми отива да обсъждам такива работи! Кроиха планове за бъдещето, как ще се оженят, колко деца ще имат, как ще ги нарекат и т.н. Когато си тръгнаха, след тях остана една аура, която дълго трептя над мен...

   В тишината и безметежността на следобедните часове дойде прегърбена старица със пъстра, вече поизбеляла кърпа на главата, с очила и гумени галоши. Жената седна на мен, сложи едно поочукано кантарче пред краката си, а до себе си нареди за продаване няколко връзки лук, чесън, лапат и гьозум. Замириса на билки и свежа зеленина. Старата жена извади начената дантела и започна да плете със загрубелите си от работа и деформирани от артрит пръсти.

   По някое време, пъплейки едва-едва и подпирайки се на бастуна си, до мен се приближи беловлас старец, доста по-възрастен и от бабата с кантарчето. Носеше бархетна риза на карета и домашно плетен пуловер с провиснали джобове. Той седна полека на самия ми край и дълго пъшка, изморен от усилията да дойде до тук. После се разговориха с бабата за това-онова, било му скучно, искал да размени с някой две думи. И при старицата било същото. Не че изкарвала кой знае колко от кантарчето, зелениите и плетивата. Идвала колкото да е сред хората и да си каже някоя приказка с някого.

   Късно следобед, тракайки с шарено, пластмасово колело с дръжка, се дотътри с патешка походка току-що проходило детенце. Колелото му се удари в кантарчето на бабата и спря. Детето се опули срещу това неочаквано препятствие и издаде звук, който изразяваше учудване, възмущение и неодобрение едновременно. После се вторачи в старците на пейката и продължи да издава звуци, сякаш недоумявайки какво тия двамата още се туткат, вместо да премахнат тази досадна пречка от пътя му веднага! Бабата се засмя и започна да му говори гальовно. Дядото също се усмихна, протегна се и погали с твърдата си кокалеста длан детето по розовата, издута бузка. Върховен миг! Сякаш природата отново замря. Бяха се срещнали два свята - този, който току-що се бе родил и в който животът нахлуваше с пълна сила и този, от който животът бавно и безвъзвратно си отиваше... Чак аз от вълнение пуснах няколко трески. 

   Така вървят нещата. Едни идват, други си отиват. Животът е като пъстро, красиво колело, толкова крехко в същото време, което се върти и върви напред; понякога плавно и равномерно, друг път забързано; понякога среща пречки по пътя си и от него хвърчат искри. Докато дойде ден, в който непоправимо се счупи, бива изхвърлено и заменено с друго, по-красиво и по-лъскаво... Няма нищо сигурно на този свят, освен че ще има винаги паркове и пейки в тях, на които ще седят щастливи влюбени, а около тях ще играят и ще се смеят деца...