- Хей, магарета недни, ставайте! Татко ви откога ви чака в курията! Хайде, че като взема оная, дряновата, ще ви се стъжни пред зъркалите! - крещеше с все сила Пена на двамата си сина.

Момчетата скочиха като ужилени, навлякоха набързо дрехите си и слезнаха от горния етаж в кухнята. На масата ги чакаха две паници с мляко. Поеха бялата течност на един дъх и закачайки се един друг, излезнаха на двора. Пена беше впрегнала кончето в малката каручка. Много работа им вършеше. И сега с нея отиваха до баща си, който от ранни зори беше отишъл в курията да събира дърва. Но трябваше бързо да се върне, че бензиностанцията нямаше кой да отвори. Семейно я взеха преди 2 години, под наем. Сменяха се. Който беше свободен, той седеше и обслужваше клиентите. И трите деца учеха в местната прогимназия, но след два-три месеца големият щеше да се записва в града. Искаше електротехник да става. За малкия още не се знаеше - ту за монтьорство говореше, ту за минния техникум.

Имаха година и нещо разлика. Пена, тъкмо се поотърси от раждането на единият, дойде и другият. Нищо, все е радост, ама малко на нагорно ù дойде. Рече после да си почине, не бъде - хвана и щерката. Та тъй - за четири години - три деца народи. От пране в пране беше, от готвене в готвене. Свекър и свекърва не видя. Бяха се загубили преди да се ожени. Майка ù работеше на къра и досега. Татко ù беше пъдар. Цял ден обикаляше по нивите, имотите на хората да пази. От нийде, никаква помощ. Ама чевръста беше Пена. С две ръце всичко успяваше. И млякото сутрин да свари, и масло да избърка, и манджата да профтаса. А като вземеше да меси хляб, да я гледаш - да ù се радваш. Вземаше нощвите, едно дървено коритце, останало още от бабата на мъжа ù и запретваше ръкави над лакти. С едната месеше, с другата добавяше марна водичка, докато докара тестото да не се лепи по ръцете. После подхващаше с двете. Гъвкавото ù тяло се движеше в ритъм, сякаш танцуваше. Млада беше още, силна. Нямаше 35 навършени. Спореше ù. Пък градината ù - за чудо и приказ. Съседките се изреждаха да вземат семена от китките ù, от зеленчуците, които произвеждаше. Даваше им с мерак, каквото поискаха, но никоя не можа да я стигне. Често я питаха:

- Пено, криеш някаква тайна за градината. Няма ли да ни я споделиш?

Тя ги поглеждаше, усмихваше хитро и прихваше в звучен смях:

- Голяма тайна, няма що! Копане се иска и стара торчица, ама само от животинките. И всичко, дето се боцва в земята - с любов да се гледа! Това е, хубавици! - отвръщаше им тя засмяна.

Пиперът израстваше цяла педя, доматите - розови и червени, месни - да не им се нагледаш. Опиташ ли ги, само с тях да се наядеш. Два реда корнишончета, вързани на прави колчета, към метър и половина високи, всяка година украсяваха двора. Сяваше по някой корен и от другия вид. Картофи, патладжани, зеле, моркови - от всичко имаше. Единия край на градината беше отделила за магданоз, копър и кервиз.

Като изпрати момчетата, Пена вдигна и малката. Лято беше, можеше да я остави да поспи, но знаеше, че с миложливост деца не се учат на работа. Щеше да ù възложи няколко задачки, а тя да отиде до Стана, съседка през два двора.

Мъжът ù, далечен роднина на нейния съпруг, беше починал преди една година от рак на простатата, нямаха деца. От два-три месеца и тя се залежа. Докторите не можаха да кажат точно какво ù е. Последния път те с Венко я водиха до болницата в града. Мънкаха, мънкаха и накрая - нищо конкретно. Мъчно ù беше за тази кротка и работлива женица. На никого лоша дума не беше продумвала. Защо ли я наказва така Господ? - мислеше си Пена понякога. Поне една рожба за утеха не ù даде... Напоследък, всеки ден я спохождаше. Ту млечице ще ù занесе, ту баница, ту манджица. И днес беше приготвила две големи триъгълни парчета сиренева пита и едно шише бърканица.

Като влезна в двора на Стана, сърцето пак я прободе. "Ох, трябва да ги впрегна тези моите щураци, всички заедно да дойдем да поизчистим тревата!" - помисли си Пена и влезна в къщата.

Поне веднъж на седмицата измиташе стаята ù, преобличаше я, изпираше ù дрехите. Никого друг си нямаше. Минаваха и други съседки, носеха ù по нещичко за ядене, но никоя не се хващаше за работа. Стана можеше до клозета да отиде с двете патерици, дето останаха от мъжа ù. Но за през нощта си беше наготвила една кофа, та в нея вършеше нуждите си. Пена не се гнусеше. Като отидеше, я вземаше и я изливаше навън, зад къщата. Измита я връщаше обратно. Грях беше да остави безпомощната жена да се вмирисва.

Като я видя, Стана се усмихна.

- Добре си ми дошла, Пено! - кротно продума тя. Ела, поседни до мене. Че имаме днес да си приказваме нещо важно.

- Важното може и да почака. Най-напред ще станеш да хапнеш. И аз имам да ти казвам нещо, но първо да се подкрепиш, че гладна мечка нито мисли, нито хоро играе! - пусна кръшен смях младата жена.

Усмихна се и Стана.

- Ха така те искам! Усмихната! Че един живот живеем, трябва да му се радваме! Хайде сега, вдигай дупето! - помогна ù да седне на леглото, сложи ù една кърпа в скута и ù подаде чинията. Не му мисли, яж! А пък аз през туй време ще ти кажа какво решихме с Венко. Ама само ще слушаш, а после, като се наядеш, ше ми отговориш! - рече тя.

От време се мислехме как да ти помогнем и го измислихме. Знаеш, че ми е трудно да притичвам всеки ден насам, работа вкъщи - на корем! Затова ти предлагаме да се пренесеш у нас. Имаме един килер, дето ми е за багажи, но го почистих, белосах му стените, боядисах шкафа и сега остава само да пренесем леглото и дрехите ти. Той е близо до кухнята на долния етаж, нали го знаеш? От там лесно и до клозета можеш да идеш, и навън на пейката да поседиш. Май е. Иде лято. Няма да си все затворена тук. А наесен, като иде да учи в града големият, ще те преместим в неговата стая. Той само в неделите ще се връща и може да спи до брат си. И на мен ще ми е лесно като си наблизичко, да ти помагам. Нали разбираш?

Стана я погледна с насълзени очи.

- Пено, сестро, добро сърце имаш, много добро, но не искам да ви притеснявам. Толкоз хора сте, толкоз работа лежи на ръцете ти, та и аз отгоре.

- Слушай, хора сме. Нали трябва да си помагаме в нужда. За да ти го казвам, значи сме го решили. Хайде, от утре почваме да събираме багажите ти. Ти какво искаше да ми кажеш? Онова важното! - и пак се засмя.

Стана бръкна под възглавницата си и извади една тъкана кърпа, завързана на кръст по краищата. С бавни движения я отвърза. В ръцете ù блесна низ от пендари.

- За теб го бях приготвила. Не знам колко още ще живея, но искам да го вземеш. Давам ти го от все сърце. Аз какво да го правя. Господ не ми даде чедо. А ти - трички ги имаш. Все за нещо ще ти потрябват.

Пена се стъписа. Дойде ù толкова неочаквано, че не знаеше как да реагира.

- Какво говориш! Та аз не го правя, за да ми се отблагодаряват така... моля те... прибери си ги.

- Пено, знам! Познавам те отдавна, от дете. Така или иначе, на теб щях да ги дам. Още като се помина Вълко, бях го решила. Аз никого си нямам. Ти си ми като сестра и дъщеря. Моля те, вземи ги. Това ми е половината част от зестрата, която моите родители ми дадоха на сватбата. Другата половина отиде за къщата. Искам и нея да препиша на Петето. Ние я кръстихме. Нека ù остане нещо за спомен. Мислех се онзи ден, като ходихме до доктора, да ви помоля да ме заведете при нотариуса, но не се чувствах добре. Затова, ако може, ще го повикаме тук, та да уредим документите. Не ми отказвай! - тя бутна кърпата в ръцете на Пена и я погледна.

Хей, момиче, ти защо плачеш сега?

- Стрино Стано, не знам какво да кажа. Никой не ми е помагал толкова... не знам дали трябва да приема този дар... не знам... аз само си правех човешкото... нищо повече... - хълцаше Пена.

- Знам, момичето ми, че никога нищичко не си поискала, тъкмо затова ти ги давам. Заради трудолюбието и миложливостта, която имаш в сърцето си... Пък... и вие ще ме погребете... Хайде, не плачи! Никога не съм те виждала да плачеш...

... Лятото си отиваше. Стрина Стана се пооправи. Наля бузи. Краката ù вече повече държаха. Рано-рано сутрин се чуваше бастунчето ù по двора. Разхождаше се, после присядаше на пейката под крушата и усмихната потъваше в своите мисли, чакайки стопаните да се събудят и дворът да се оживи от техните гласове.

Така я намериха в едно утро, в края на август... с усмивка на лицето... Главата ù само беше клюмнала леко настрани, сякаш търсеше нещо под масата пред пейката... Отиде си тихо и кротко, както беше и живяла...

Погребаха я до мъжа ù. Оградиха гробовете с циментов парапет и поръчаха надгробна плоча. Пена често посещаваше гроба, сядаше и разказваше за всичко в семейството, вярвайки, че стрина Стана я чува и ù помага от горе...