Пепелище

Разбра от новините, че родното му село е в пламъци и гори. Беше го напуснал с родителите си преди повече от шестдесет години. В него нямаше вече нищо, останало от корените. Може би само една тъжна и олющена от съдбата безлюдна къща, която наследниците така и не можаха да си поделят. Знаеше, че пред вратата на приклекналата като уморена старица църква го чака единствено величественият многовековен дъб. И че само той все още помни, как като дете се катереше по царствените му клони и често се прибираше вкъщи с ожулени колене. Дали пък тогава не беше започнал битката с трудния си и неподреден човешки живот? Мислите го нападнаха и задърпаха в различни посоки. Побелелият, но излъчващ още воля за живот мъж стисна здраво волана. Трудно направляваше съдбата си, но като опитен шофьор се надяваше, че колата го познава добре и се е научила да го слуша.

Над планинското било се видя гъстият черен дим, а след завоя – и заревото на високите пламъци. През отворения прозорец навлезе задушаващата миризма на пушек и той вдигна стъклото. Мъчеше се да следи пътя, но погледът му беше вперен в далечината. Представи си как изведените насилствено от горящите им домове хора гледат като него от безопасно разстояние огненото чудовище, което поглъща живота им. Мъката подскочи като камък, хвърлен срещу него. Родителите му си бяха тръгнали от това погранично село, с надежда да намерят препитание и нов дом, в който да отгледат и изхранят по-лесно децата си. Правилно ли бяха постъпили, като техен син той не можеше да отсъди. Игрите на селската мера и билковият аромат на зелените баири, надвиснали над къщите, му липсваха много. Беше осъзнал само, че когато те помислиха живота си за вече добре подреден, зад завоя на съдбата изскочи нещо неочаквано, всичко се срути и не угасналата главня на братската разпра подпали отново хастара на времето.

***

Застана зад дългата върволица от коли, паркирали плътно в края на тесния път и наизлезлите от тях, развълнувани хора. Забеляза синьото порше на братовчед си и докато мислеше, дали не греши, видя все още напереният, но пуснал шкембе мъж. Сложи ръка над очите си срещу залязващото слънце и, когато се увери, че това наистина е синът на чичо му, тръгна с несигурни крачки към него. През годините се опитваше да забрави кървавите последствия от една безсмислена и мъчителна подялба, довела до смъртта на единия брат и вкарали в затвора другия. Разхвърлените им, безстопанствени от години наред ниви изглеждаха в алчните очи на чичо му като несметно богатство, за което се бореше със зъби и нокти. Неговият баща беше решил да му преотстъпи правата над наследството, но точно тогава се случи непоправимото... Последната среща с братовчедите беше, след като обявиха съдебното решение по делото. Наетият адвокат не можа да докаже, че баща му е невинен, а той до края на живота си не преглътна незаслужения срам. Твърдеше, че още преди да го изслуша, брат му налетял на бой, но паднал и ударил главата си на голям камък . Това се оказало фатално. Неговият старец така и не можа да излезе от затвора. Направи го в ковчег, една година преди да излежи присъдата си.

– Я виж ти! На какво място и по какъв повод се срещаме след толкова години, братовчеде... – подаде му смутен ръката си и се изненада, че той я пое.

– Сигурно и на теб ти е ясно, че ве-ве-вече няма какво да делим! Къщата изгоря, бащите ни си отидоха от този свят, а и нашият живот е тръгнал... да за-за-залязва.

Беше забравил, че братовчедът от малък заекваше и като деца му се присмиваха за това. Усети, че той се притеснява от говорния си дефект и се изненада, че изпитва все още жалост към него. След нелепото обвинение, години наред работи и в почивните си дни по различни строителни обекти, за да приключи със заема. Взе го не за да си купи по-голямо жилище, а за да да изплати на братовчедите си наложената по делото кръвнина.

– Тойота-та в края на колоната твоя ли е? Нова ми изглажда, не си я взел втора ръ-ръ-ръка! – братовчед му се опита да прикрие учудването и избликът на завист, оформил една неискрена усмивка на лицето му.

– Участвах в един телевизионен формат и късметът ми проработи. Оттам я имам, но се чудя дали да не я продам – обясни му той и усети, че е започнал да се оправдава.

– Какво стана с майка ти? – изненадващо го попита заекващият му братовчед.

Не знаеше какво да отговори. Ако въпросът беше искрен и не закъснял, щеше да знае, че тя от 18 години е вече покойница.

– Вдигнаха полицейската забрана и разрешават да продължим нагоре! – извика непознат глас и се чу как вратите на спрелите коли започнаха да се затръшкват, а припрените шофьори да палят моторите.

– Ще се видим отново, като стигнем до останките от къщата! – махна с

ръка братовчедът така, сякаш му заповядва. Учудващо, този път не заекна. Беше станал изпълнителен директор в частна фирма и тонът му показваше, че е свикнал да командва и изисква подчинение.

***

Автомобилите на притеснените от пожара собственици, които идваха тук само през лятото, за да доведат на чист въздух излезлите във ваканция деца, се заизкачваха по прашния път. В притъмнялото небе бушуващите пламъци изстрелваха смъртоносните си фойерверки, а те осветяваха димящите пепелища с грозни останки. Почувства се като в измислен страшен филм, чийто режисьор беше откраднал и последното му право на надежда. Реши да се обади на сестра си, но разбра, че няма връзка. „Може и за добро да е!“– втълпи си като успокоение и се отказа да я тревожи допълнително.

Спря колата си до селския магазин в центъра. Навсякъде сред изпепелените останки и под искрите на съживените от вятъра пламъци-змийчета се виждаха тънки струйки дим. Сградата на хоремага беше стара, стабилна и една от малкото тухлени в селото. Димът лютеше на очите, но успяваше да се промъкне и в душата. Потърси с тъжен поглед родната кирпичена къща, килната в спомените му на една страна. Очакваше да я зърне, както и друг път, между високите треви и изсъхналите плодни дръвчета. Нямаше я, нямаше я старата гърбушка..! Видя само няколко изронени циментови стъпала, запътили се сякаш към небето, до което бяха стигнали баща му и чичо му. Огънят беше овършал всичко наоколо и успял да се изкачи нагоре към билото на планината. Полегатият двор приличаше на просната черна кърпа, готова да повие за последно изгорелия им живот, а овъглените следи от къщата бяха като умъртвени корени в устата на времето.

Докато гледаше с просълзени очи тези димящи останки, усети как нещо го стисна за гърлото. Започна да диша тежко и се облегна на най-горното от посипани със сажди стъпала. Изведнъж чу тежки стъпки зад себе си, обърна се и видя приближаващия братовчед. Той вървеше с вперен поглед в краката си и внимаваше много къде стъпва. Забеляза, че е с нови скъпи обувки и изведнъж му заприлича на капризно, градско конте, забравило откъде е тръгнало. Беше само с осем години по-млад от него, а мълвата продължаваше да разнася историите за неговите изневери. Видя го как извади телефона си и започна да снима останките от изгорялата къща.

– Защо са ти всички тези снимки? Или си решил да докажеш в съда, че сме виновни и за това пепелище?

Промененият му дрезгав глас стресна контето. Братовчедът го погледна недоумяващо и прибра телефона си. Някъде наблизо се чу плач на жена, която започна да проклина съдбата и да оплаква изгорелите си кокошки и зайци.

– Божке, кога успя да се случи тази поразия? За няколко часа слязох само до града и гледай какво ни сполетя..!

Стана му мъчно за женицата и тръгна в посока на гласа, решил да опита да я успокои. Беше дъщерята на комшията, прикован от десетина години към инвалидна количка.

– Недей да жалиш за животните, пак ще си ги навъдиш, ами се радвай, че къщата ви е останала по чудо цяла. Къде беше баща ти по време на пожара?

– Старецът е в София. Брат ми го откара с колата си, да му направят нови изследвания, че го викат пак от ТЕЛК-а. Това спаси живота му! Слава на Бога!

Жената погледна към небето с прилепени една към друга издигнати нагоре длани и се прекръсти няколко пъти с облекчение.

* * *

Пътят надолу в тъмното приличаше на слизане към дълбините на спомена, което не позволяваше на старата рана да се затвори. Помисли си, че зад гърба му остана не само пепелището от бащината къща, но и белегът от изгорения живот, подпален от алчността на чичо му. Тази следа беше белязала с кървавия си печат миналото, точно в момента, в който неговите родители се бяха зарадвали и помислили за подреден новия си живот.