Анжела подтичваше по най-стръмния баир в селото. Внимаваше да не залепи вкусната филийка с масло и шарена сол върху новата си бяло-розова рокля на пеперуди, но и не изпускаше от поглед пърхащата пред нея реална пеперудка. Макар да си мислеше, че е вече голяма, на цели девет години, любовта ѝ към шарените летящи създания не отминаваше. Често можеше да бъде видяна да тича из улиците на селото или околните поляни след някое от своите любими създания. Те я отвеждаха на интересни, неизследвани кътчета в местността, до които нямаше достъп никое друго дете. Веднъж, благодарение на една мъничка пеперудка, откри сред страшни трънаци едно сиво зайче с ранено краче. Малкият пухкавелко беше отнесен веднага в къщата на баба ѝ за да бъде лекуван. Пухчо не само оздравя, но получи и име, и дом. А този топъл ден, в началото на август, ѝ носеше усещане за нови приключения и открития.

Никак не беше глупава тази пъстроцветна пеперудка. Летеше си все на сянка, кацайки да си почива по тревички,

цветя и камъни. Анжела я следваше неотлъчно,  без да се тревожи за изненадите, които пеперудата ѝ готвеше. Доверяваше ѝ се като на приятел и тичаше усмихната след нея.

След дълго обикаляне из улиците на притихналото в следобедна дрямка село, двете стигнаха до висока и красива дървена ограда, в която нямаше никаква пролука, за да може Анжела да надникне какво има отвъд. Хитрата пеперуда, обаче, прелетя над оградата и се скри от погледа на момиченцето. Без да изпада в паника то стигна до масивната

дървена порта, която се оказа леко открехната. Анжела беше решена на всяка цена да открие своята нова приятелка и се шмугна през портата. Озова се в приказна градина, пълна с всякакви цветя и дървета. Ахнала от изумление не знаеше на кое да се възхищава по-напред. Закрачи бавно по посипаната с бели камъчета пътечка, оглеждайки се на всички страни. Не обръщаше внимание на голямата дървена къща, която величествено се сливаше с красивия пейзаж наоколо. Викаше отчаяно пеперудата, за да се върне при нея, но от малката прелест нямаше и следа. “Показа ми градината и изчезна.“ – помисли си с тъга момичето и продължи да изследва чудесата в този чужд двор.

Уморена, Анжела седна да си почине на закачената със здрави синджири за най-големия клон на стария орех дървена люлка. Приличаща на пейка за един човек, това беше най-удобната люлка, на която тя някога се беше люляла. Облегна се и затвори очи, наслаждавайки се на спокойствието и птичите песни.

– Здравей, Анжела. – сепна я мъжки глас.

– Здравей, аз... – започна тя да се оправдава щом отвори уплашено очи.

– Нямам против, че си влязла в моята градина – каза с мек тон гласът, – само се чудя как успя да влезеш?

– Пеперудката ме доведе, а портата беше малко отворена. Ти кой си?

– Аз съм дядо Мишо.

– И живееш в тази голяма градина?

– По-точно в голямата къща, но да, може да се каже, че и в градината живея. Коя пеперуда те доведе?

– Една нова, много шарена.

– Като тези на роклята ти ли?

– Те са само розово-черни, не ги ли виждаш? – с учудване му посочи рокличката си Анжела.

– Извинявай, права си. – усмихна се дядо Мишо. – Прекрасни са, дори само с два цвята.

– О, аз имам много рокли с пеперуди, в различни цветове. – стана тя от люлката и гордо се завъртя в кръг.

– Вярвам ти. Ти самата си като пеперудка.

– А мама казва, че съм ангелче.

– И те е кръстила с това красиво име.

– Ти откъде знаеш как се казвам?

– Едно птиче ми каза. – засмя се старецът.

– Не на мен тия! Аз съм вече голяма и знам кое е птичето.

– Така ли? Кое е?

– Баба ми! – уверено отвърна Анжела.

– Защо си сигурна, че познавам баба ти, че и да ми говори за теб?

– Ами, нали в едно село живеете? Тя казва, че тук всички се познавате.

– Права е. Селото е малко, всички се познаваме и всичко се знае. Ти идваш само през лятото и тичаш по поляните, за това не сме се виждали до сега.

– Ти знаеш много за мен, а аз нищо за теб, не е честно! – сърдито седна отново на люлката Анжела.

– Ето там, под покрива, имам една голяма тераса, където си пия чай, и виждам какво се случва зад оградата на моята градина.

– Може ли и аз да погледна оттам? – светнаха любопитно очичките на момичето.

– Може, любопитке, може, но всяка нова емоция си има своя ден. Знам, че цял месец ще си тук и колкото пъти някоя пеперуда те доведе при мен, толкова нови неща ще ти покажа и разкажа. Съгласна ли си?

– Съгласна. – с готовност отвърна Анжела.

– Хайде сега, прибирай се, че баба ти ще се притеснява. А може и да ти е приготвила някоя изненада, кой знае. – смигна дядо Мишо. – Огледай се добре преди да затвориш портата. Приятна вечер, пеперудке!

Анжела послуша възрастния човек и затича обратно по баира към дома. Шарената ѝ приятелка я последва още от дървената порта и я остави сама чак когато прекрачи прага на бабината си къща.

– Къде се губиш, моето момиче? – с благ тон я посрещна баба ѝ. – Виж какво те очаква, ей там, на моя стол.

– Какво, бабче, какво? – втурна се към стола внучката. А там лежеше най-красивият шал, който някога беше виждала. Анжела се загърна с него и се завъртя весело из стаята.

– Благодаря, бабо! – целуна тя по бузите възрастната жена – Много е хубав и мекичък!

– Да те топли през зимата, когато ще си далеч от мен, в големия град. – прегърна я баба ѝ.

– Дядо Мишо позна, че си ми приготвила днес изненада!

– Къде го видя? Той не излиза никога, никъде.

– В неговата градина и ме покани да ходя там винаги когато пеперудата ме заведе. Ще оставя портата открехната за мен. Нали може, бабо?

– Я виж ти, колко общителен станал Мишо! Може, разбира се, от него ще научиш много. – бабата целуна внучката си по меките кестеняви коси и се зае да приготви вечерята.

Следва...