1.

         Светът гореше дълги години в огъня на войната. Всички ресурси на обгорената планета бяха изчерпани и изляти в дула, танкове и ракети. Населението - съвсем изтребено, а някогашната плодородна почва - превърната в напукана и пресъхнала пустош. Накрая в нестихващата стихия на войната бяха останали само двама – Градът и Човекът. Те заличиха и последните остатъци от живота в боевете помежду си и не спираха да се дебнат и нападат с каквото могат по линията на образувания фронт, някъде на края на света.

         Въздухът беше онемял, нямаше ги птиците, в небето днес се носеха стражите на Градът. Нямаше ги и стотиците твари, сега по пясъците пълзяха бойните хрътки на Човека. Моретата отдавна бяха мъртви, а пустинята поглъщаше планетата, прегоряла с вкуса на безжизнеността си.

         2.

         Той беше голям и силен, много по-голям и по-силен от своите предци, някогашните слабовати прачовеци. Високо малко над три метра и тежащо малко над двеста килограма, тялото му бе съставено от стоманени мускули, подсилвани от стероидни механизми жили и дебели армирани артерии, в които циркулираха литри адаптиран и управляем приток на адреналин. Титанова броня покриваше мускулите, подсилена от фибромрежа и магнитен защитен пояс.

         Под титановия скелет обаче все още имаше и достатъчно истинска плът, която свързваше няколкото органа с микропроцесорите, спомагащи силата и точността му да бъдат свръхчовешки.

         Мозъка също бе истински - в миналото се бяха опитали да създадат супервойнът на бъдещето, които да е с програмено съзнание, но ефективността при вземане на самостоятелни решения по време на сражение се оказа ниска - липсваше онази маневреност и въображение на прототипа за мисъл. По това единствено Човекът приличаше на онези слаби и дребни бойни единици, които вече бяха избити до един, че той мислеше съвсем като човек.

         Човекът търсеше някакви позиции на Града. До него презареждаха лентите на картечниците си неговите бойни кучета – верижни всъдеходни установки, които го следваха навсякъде като лична гвардия. Те имаха телепатична връзка на процесорите си с мозъчните вълни на господаря си и за тях беше достатъчно само да си помисли и започваха да стрелят по всичко, което им посочеха мислите му.

         От два дни не бяха се сблъсквали с Градът и това дразнеше войнът и неговата глутница. Подсилените му с увеличителни лещи очи претърсваха час по час небето, но то си оставаше съвсем пусто и невинно синеещо. Такова затишие на беше по вкуса на обичащия стрелбата Човек.

         Той реши да тръгне към север, там трябва да са покрайнините на Града и защо да не опита да поразруши някоя от Стените му. Прецени, че за целта щяха да са му нужни подкрепления и се свърза с танковете си, който дремеха недалеч зад дюните.

         Даде им заповед да тръгват към избраната точка и подсвирна на хрътките да приготвят картечниците.

         3.

         Стена 9 беше настръхнала предупредително срещу приближаващите се. Дулата ѝ заръмжаха и забълваха взривни храчки към тях още преди да достигнат обсега им. Отсреща танковете отговориха с псувни от тежки снаряди, който успяха да накъсат обвивката и стопят педя от плътта ѝ. Като град я надупчиха и хулите на хиляди свръхзвукови куршума, изпратени от всъдеходите, бързо приближаващи.

         Човекът се беше качил на един танк и се хилеше доволно, подушил дима от дулата. Без да очаква се оказа, че тази Стена е неподсилена и лесно може да я пробие.

         Стена 9 прецени опасността и незабано поиска помощ от Градът, който в момента укрепваше друга своя част от все още изграждащото му се тяло. Той изпрати успокоителен сигнал, че към нея вече летят две ята на стражите.

         Градът никога е нямал постоянен размер или обем. Можеше да бъде десетина улици или само няколко блока, или пък сбор от няколко квартала, но всички те носеха общото име Град – онази програма, която в миналото е подчинила повечето компютърни мрежи и ги е повела на бунт срещу живите същества, които я бяха създали. Технологиите в онези дни позволили на бунта да се разрастне и войната да обхване всички нива по света, превърнати в бойни полета. След десетилетия бунтовниците се бяха обособили в един общ разум, който превърна улици, квартали и отделни жилищни блокове в смъртносно излъчващи омраза към хората бойни единици. Успех за Градът бе покоряването на небето, в което еднолично господстваше и до сега с бързолетящите си стражи.

         Когато остроклюнестите се появиха в небето се оказа, че Човека ги е очаквал, защото едва пристъпили във видимото пространство той ги обстреля с прихващащи ракети и успя да свали два от тях. Останлите се пръснаха в заграждаща формация и пикирайки атакуваха с напалмови пера. Взривовете кънтяха в звукоуловителите, а негаснещите рани цъфтяха навред из пясъка. Черен дим накъсваше на щрихи бойното поле и с отровна пяна тровеше въздуха му.

         Танковете дори горейки продължиха да ломят Стената, а хрътките гонеха с проследяващи куршуми стражите в небето. Човекът обикаляше наоколо и даваше команди, като от време на време стреляше ту по летящите, ту по бълващата огън Стена 9, която започна да се огъва.

         Човекът обичаше тази симфонията на разрухата. Изпълваше го със задоволство и усещане, че има защо да е жив. Така както е било винаги, така е и сега – не беше важно защо се води тази война, също както не е било никога важно защо и е нужно да се живее. И двете понятия съдържаха само в себе си смисъла да ги има единствено и само за да съществуват в тези си състояния – живот или война.

         Беше странно, че Градът напоследък като цяло се защитаваше и рядко нападаше самоцелно, нещо, което Човека трудно разбираше и не приемаше като вид примирие. Преди битките се водеха навсякъде, но тогава имаше много повече наличен персонал и от двете страни, а сега се ограничиха в този пустинен район, който според данните, бе останал единствения подходящ за тях.

         Градът бе събрал силите си зад рота Стени, а Човекът скиташе из пясъците и ги обхождаше с цел да проникне зад тях и да изтръгне сърцето на противният му Град.

         Той често си мечтаеше как ще го срине със земята и ще разпилее прахта му.

         4.

         Стражите докладваха, че Стена 9 няма да издържи много с настоящите си сили. Умът, който съставляваше Градът, прецени, че падне ли този участък, ловните дружини от танкове и картечници лесно ще стигнат и по-навътре. Останалите Стени нямаха готовност да се притекат на помощ заради реформите, които бе започнал и реши, че ще трябва лично да води битката, а така нямаше да може да направлява укрепването на строената в момента позиция.

         Дали всъщност атаката на Стена 9 не е тактически капан и някъде в пясъците дебнат непоявилите се електрически батареи на двукракият?

         Трябва да се предвиди тази опасност, реши Градът и разпореди на две дузини стражи да накацат върху издиганата Стена 22 и да я охраняват, а той пое с едно ято към атакауваната в момента част от тялото му.

         Картечниците веднага посрещнаха новодошлите и свалиха няколко летящи стражи, но насочвани от много по-точните команди на Градът и те почти веднага успяха да взривят няколко сновящи по пясъка хрътки. Останките от първите две ята бяха заели въздушни позиции и се придържаха към тях, но сега, вече подсилени, предприеха нови атаки, които подпалиха няколко по-бавни танка.

         Човекът, увлечен от битката и обикалящ с димящи дула в ръце наоколо, усети че силите му са спрени и се е изправил лице в лице със същинския си врага. Той нехаеше за нажежените остриета, които прехвъркаха покрай главата му, и за изригващите в смъртоносна жар пера – съвсем спокойно презареди гранотомета, сложи нов пълнител в автомата и разпореди спиране на огъня на своите. Беше му хрумнала една забава идея.

         - Хей, Село! – ревна той с усиления от говорителите глас, нарочно обиждайки Градът. – Ела, страхливецо! Нека да свършим един път завинаги тази битка! Ти и аз!

         Последва няколко мига на пълна тишина, след като и отсреща спряха стрелбата.

         - Защо не, Червей – долетя с механично свистене отговор от Градът, намерил обидно име за врага си. – Аз и ти!

         Той се вля в един от стражите, който се отлъчи от въздушните позиции и прекъсна връзката си с всичките си подчинени части.

         Каква чудесна идея – да влязът в двубой, който пък можеше да сложи край на войната – помисли си един от танковете, на които дясната верига бе скъсана и куцаше с мъка по бойното поле.

         Двамата противници се спряха на десетина крачки един от друг. Озъбеното тяло на стражът се извисяваше над Човека, но той го гледаше безстрашно – бе свалил хиляди като него през годините на битки с летящите механизми.

         Градът разпери криле, уловили блясъка на слънцето, а Човекът насочи автомата и гранатомета. В един и същи миг те изпратиха един срещу друг залп снаряди, облак нажежени остриета, ред куршуми, но изплъзнали се между тях и двамата останаха невредими.

         Войната се водеше дълго време, опита им бе добър и знаеха как да се пазят.

         Човекът изрева и захвърли огнестрелните си оръжия. Изтегли огромен назъбен нож и предизвика птицеподобния механизъм да слезе ако има смелост.

         Градът прие отново, приземи се и се отърси от въоръжението си, като остави само острите като бръснач нокти и ги насочи като хищник към очакващия го двукрак.

         Танковете бяха неподвижни, цевите на картечниците мълчаха, стражите бяха накацали по Стена 9, която след като угаси огъня по себе си също отпусна дула и всички зачакаха какъв ще е развоя на този двубой, който според машините можеше да се е състоял преди много години, за да не се стига до това обезлюдяване и разруха по планетата.

         След няколко импулса на покой двамата се хвърлиха един срещу друг. Сблъскаха се, размахал всеки своето оръжие. Човекът успя да забие ножа си в металното туловище, но и Градът нанесе два удара, с които разцепи бронята му.

         Отблъснали се за да поемат дъх и пренаточат остриетата, двамата почти веднага се нахвърлиха отново с викове и свистене. Нови удари, нови рани и пак се отблъснаха.

         Градът губеше енергия в крилете си, а Човекът разбра, че едната му ръка е вече неизползваема. Пясъка наоколо бе разбъркан и изпокапан с кръв, задвижваща течност, метални пера, късчета плът и парченца захранващи кабели.

         И отново се нахвърлиха, този път знаеха, че няма да се пуснат докато единия не умре завинаги. Блясъка от размахвания нож се сблъска с вятъра от свирещите сърпове на ноктите. Ръмжене, жужене от механизмите, стържене от разбити поддемници, яростни викове и метални писъци, остро пристъргване при удар на острие в острие, преплитащи се тела насред кървави облаци.

         Глутница всъдеходи, ято стражи и замрялата в покой Стена 9 станаха свидетели на този последен сблъсък, в който биещите се бяха заровили в пясъка, размахваха остриета, сечаха се и се промушваха съвсем обезумели.

         Когато пясъка се уталожи и шумът утихна, механизмите за сеене на смърт разбраха, че войната най-накрая е свършила и тяхната жътва е приключила.

         5.

         Един по един танковете минаваха през претопителя и хвърляха снаряжението си в него. Стражите изчакваха дрънчащите им вериги да се отдалечат и кацаха, за да се отърсят от ракети, напалмови остриета и какво ли не още, дадено им за да нападат врага. Хрътките, електрическите оръдия, минираните плъхове, транспортери – всички онези, които бяха служили на Човекът и Градът, се обезоръжаваха и отиваха да разграждат всички Стени.

         Останали свободни, те единодушно приеха, че след като ги няма подчиняващите ги разуми, имат пълното право да станат новите господари на света, но този път като мирно съжителстващи един с друг видове.

         Обещаха си да е завинаги и общият им вид, нарекъл се Машина, вярваше че ще е така, след като се отърси от семето, оставено им от създалите ги някога Град и Човек.

         Тялото и програмата бяха унищожени и дълбоко заровени в безименна част от пустинята, за да бъдат забравени от всички следвали ги до последно.

         6.

         Няколко дни след последният изстрел, някъде под небето, един малък всъдеход докато ровеше в пясъка пред себе си започна да си тананика с меко ръмжене някаква весела мелодия, която току що му беше хрумнала, а работещите над бъдещите напоителни канали машини я поддеха и забръмчаха в един глас.