Гражданинът Иван Петров с удоволствие отпиваше от ароматичното турско кафе. От дъното на бара долитаха галещи звуци на йоника. В един момент той се изправи, вдигна високо ръце свити в юмрук и извика: "Е- В- Р- И- К- А"... Проклетият му тирбушон! Как не се сетих до сега! - и тупна обратно върху стола.
Преди три дни колегата му Костакиев даде прием у дома си. На него присъствуваше и директорът Карапетров. По някаква случайност той забрави тирбушона си на масата.
Привлечен от металния блясък, Иван Петров го забеляза. В момент, когато нямаше никой, той го грабна като хищник, който преследва плячката си, и го пъхна в джоба си. Развеселен от виното и някаква приятна мисъл, която го гъделичкаше, усмихвайки се, не усети как се намери на спирката. Криво-ляво се прибра вкъщи. Главата му тежеше. Съблече сакото и ризата си, и в този момен лицето му се сгърчи от болка. Върху новия панталон от китайски габардин огромно, мазно петно, загрозяваше изящната му външност. Идеше му да заплаче. Дали Карапет ...