Пикник

                 Със семейството ми всяка събота или неделя си устройвахме забавления от които всички се чувствахме много добре. Беше неделя, решихме заедно с децата, да си направим пикник в планината.

 Децата въодушевени от идеята, започнаха да си събират  нужни неща с които да се забавляват. Синът ни взе фотоапарат, без него никъде не тръгваше, снимаше всичко изпречило му се на пътя, беше пристрастен. Дъщеря ни имаше бинокъл, прибра го в раницата си, взе си и резервно яке . Облечени спортно всичките, приготвихме храна, напитки, малко сладкиши и ядки. Когато всичко вече беше готово, натоварихме багажа в колата и тръгнахме по посока планината.

            По пътя една кола беше отбила в срани и под отворения капак, гледаме жена с къси панталони, нещо ровичка по двигателя.       Съпругът ми веднага се притече на помощ, а тя доволно се усмихна и му позволи да погледне.          

Синът ни направи снимка, а дъщеря ни извади бинокъла. След малко колата беше готова и от нея излезе един рошав, като палячо мъж, дали беше нейния съпруг, или  някой който пътуваше с нея, не разбрахме, но се смяхме през целия път.

           Децата започнаха със закачки, показваха снимките от които се виждаше, тя колко признателно поглеждаше съпруга ми. Така  не след дълго се озовахме на едно прекрасно място, поляна обрасла с красиви дървета и храсти. Преди нас друго семейство се  беше настанило под едно огромно дърво и като ни видяха, ни поканиха да се присъединим към тях, за да стане по весело и приятно. Запознахме се, Петър и Стоянка с дъщеря, на годините на нашата.

Разпънахме одеялото и започна веселбата, мезета бири, философски разговори, за това , защо комарите нападат само Петър.

А Стоянка имала страх от кърлежи и само си оглеждаше краката, между другото, дълги и добре поддържани. Усмихне се и току подскочи право към съпруга ми – виж докторе, май наистина ми се заби, а той, много внимателно оглежда краката й забелязва мъничка, безобидна буболечка и с леко и нежно  движение я отстрани от гладката й кожа. А децата се заливат от смях, правят снимки, гонят се по тревата, без да се интересуват от нас.

Изведнъж докато Петър се опитваше, да отвори буркан  люти чушки с отвертка , съпругът ми възкликна:

         - Петре, някой идва, голям е и грухти…

          - Споко бе, сигурно е някой дядо с алергия!

          - Петре … има зурла.

Обърнахме се всички и какво да видим – една здрава дива свиня ни гледа, като на шведска маса.

          Петър, без да губи самообладание, метна буркана с лютите чушки по свинята и се развика:

         - Я си гледай работата и без това не си канена, какво правиш тук.

Свинята, вероятно озадачена от такова отношение и може би слабо чувствителна към люти храни, избяга с грухтене, а Петър, доволен поглежда доктора и се развика:

          - Казах ли ти, че пикник  без приключение не е пикник!

А съпругът ми само поклати глава и каза:

          - Петре, следващия път ще ходим в парка, там поне свинете са

на шиш.

Настъпи веселба голяма, в която всички бяхме участници. Синът ни бе заснел всичко и доволен си пожела отново да се срещнем.

          Развеселен от преживяното, съпругът ми попита Петър, дали иска и друг път да излезем в планината на пикник.

         Петър реши, че ще дойдем пак, но този път ще бъде по подготвен. Ще носи спален чувал, за да изглежда на труп, ако стане напечено. Радио което, да свири чалга и да плаши животинския свят и един фалшив глигански зъб за прикритие.

          А искате ли, това местенце да го кръстим“ Зурлата“, рече той и ние на часа се съгласихме.

Той беше веселяк и ги пущаше едни такива смехории, заразяваше с държанието си  всички. Разменихме си телефоните за да имаме връзка, разделихме се и се прибрахме изпълнени с емоции и желание, за още подобни пикници.