ПИЛЕ С ОРИЗ

      Тя седеше с гръб към всекидневната. Калъфката с очилата стоеше до нея и кой знаеше защо не ги използваше – очите ù мижаха, тя бърчеше челото си и така цялото лице ставаше още по-напрегнато, смачкано и набраздено. Жената беше доста над седемдесетте и чистеше ориз.

     - Сега оризът е много чист. Ти от кой вид купуваш?

     - Бисерен – отговори синът ù, който пушеше на барплота в кухнята.

     - Бисерният е чудесен. Виж, бланшираният не е много за предпочитане, защото...

     - Какво значение има? - синът явно беше ядосан от нещо.

     - Има, по принцип значение има. Ама, ако не искаш да си говорим, ще мълча.

     Той дръпна по-силно от цигарата, пое дима и нещо в гърдите го сряза. Не искаше да бъде груб, не искаше да я прекъсва, толкова много неща не искаше, че вече беше забравил какво искаше, всъщност. Не беше доволен от нищо, най-малко от себе си. Разкая се:

     - Разбира се, че искам да си говорим, майко! Нали за това си дошла. Разказвай!

     Тя се усмихна. Не беше си сложила изкуственото чене и затова устните ù хлътнаха навътре, това направи лицето ù грозно, но все пак беше усмихнато. Каза:

     - Навремето баба ти Ене, сестрата на баба ти, чистеше по цял час ориза. Зрънце по зрънце. А тя имаше перде на очите, почти нищо не виждаше. Сега има много модерни операции на очите и добре ги правят, но тогава не беше така. Тя така си умря с това перде...

     - Помня – съгласи се мъжът от барплота. – Все ме караше да ù вдявам конеца в иглата. Обаче добре се справяше баба Ене, във всичко я биваше.

     - Да, беше много сръчна и добра жена. Но не можеше да готви. По-точно - не обичаше. Виж, ориз или боб да изчисти, чушка да нареже - да. Тя беше по заготовката, майка ми се справяше с останалото. Не обичаше да бърка манджите, нали я помниш каква беше суха и слаба, злояда беше.

     Спомни си я. Тя беше мълчалива жена и единственото, което я караше да се смее, беше той, внукът на сестра ù. Веднъж си играеше нещо в детската стая, после баба Ене влезе, подхванаха разговор, бликна някакъв повод за смях и двамата се смееха, тя тогава го погъделичка и той не издържа, пазеше подмишниците си, легнал възнак на леглото, въртеше се, останал без въздух от кикота, риташе с крака, а тя настойчиво го гъдкаше, докато... Случайно в тази глупава, но истинска и весела игра тя заби нокът във венеца над предните му зъби, откъсна се мъничко парче, закървя, сякаш е станало нещо ужасно. Взеха кърпа и спирт, всичко притихна, но, когато се огледа после в банята, видя, че част от месото над зъба му го няма. Тогава реши, че винаги ще си остане така и го хвана яд, та даже и злоба изпита към тая дребна ухилена баба, която го принуждаваше да се смее, за да задоволи своя нагон да причинява рани и да пролива кръв като къса месо.

     - Не казвай на майка си, моля – уплашена му каза баба Ене. Тя съзнаваше, че бе прекалила, стана случайно, но това не я оправдаваше, искаше да мине време, без никой да знае, за да зарасне раната, а той е още дете, расте като цвете напролет, само след два-три дена всичко ще е наред.

     - Няма, обещавам. – Така отговори и още в същия миг знаеше, че ще излъже.

     Когато майка му се върна от работа, той ù показа венеца си и прясната рана. Тя вече не кървеше, но се виждаше достатъчно.

     В кухнята стана скандал. Майка му се караше на баба му Ене. Той стоеше в детската стая доволен. Подслушваше.

     През нощта стана да пие вода. Беше към дванайсет. Чу как баба му плаче, ридае, подсмърча и говори нещо на себе си или пък бълнува в кухнята, тя там спеше. Прибра се в стаята си, слушаше стоновете ù и за първи път разбра колко измамна е сладостта на предателството. Повече никога не предаде никого. Но и не се извини на баба си. Смяташе, че така ще я насърчи да го гъделичка отново.

     - А защо дядо изобщо не я харесваше? Спомням си как все недоволстваше нещо... – Мъжът бе допушил цигарата си и се разхождаше до високия френски прозорец в трепазерията. Слънцето нахлуваше през стъклата свободно, беше началото на лятото и вече припичаше.

     Възрастната жена пак се усмихна и пак без чене.

     - Това е стара история. Това, за което говориш, беше защото тя все проветряваше. Поне по три пъти на ден. А дядо ти казваше...

     - ... На тебе все въздуси не ти стигат! Нали така казваше? – този път синът се разсмя. Беше му наистина весело.

     - Точно така!

     Въздъхна, премина като облак някаква мисъл през прорязаното ù лице, продължи по-тихо:

     - Тя беше ужасно самотна, сине. А самотните хора са по-особени. Не е само самотата им, те излъчват обреченост, нещастие, които върви пред тях и хората първо него забелязват. Това ги озлобява, не питай, защото не знам защо. Дядо ти, моят баща, не беше злобен, нито умееше да мрази истински, но и той... Повечето самотници са такива по принуда, други – по природа. Баба ти Ене беше самотна по малко и от двете. Затова живееше при майка.

     Оризът беше вече почистен. Майка му спря да говори, сякаш има нужда да презареди. Това бе необичайно: обикновено говореше поне по час, без да спира. Потърси с поглед калъфката на очилата, намери я и видя, че очилата не са вътре.

     - Май ги оставих в моята стая. Ей сега ще ги...

     - Стой си, майко, аз ще ги донеса. Ти си взела само калъфката. Сигурно са на нощното шкафче.

     - Да, там трябва да са.

     Той ги донесе. През това време тя беше разлистила вчерашния вестник, сякаш беше дело важно и спешно, непременно трябваше да прочете нещо там и точно сега. Взе очилата, събра веждите си и започна да чете. Краят на вестника се опираше в купчината ориз, който блестеше на масата като пирамида на слънцето, нали беше бисерен, до пирамидата – копанка с нарязан кромид лук, а по-нататък - обелки и морков. Цялата маса беше заета. Майката прекъсна разговора и се зачете във вестника.

     Това го ядоса или пък обиди.

     - Майко, вестникът ще разпилее ориза, не виждаш ли? Защо четеш точно над него?

     - А къде? Да си отида в стаята ли?

     - Не, но нали щеше да готвиш?

     - Ако бутна ориза, ще го помета, ти не се безпокой.

     - Ама не е нормално! Защо трябва да слагаш вестника върху ориза... Пък и виж само! Цялата маса е пълна със зеленчуци! Като сергия на пазара. И на котлона отвън пилето вече се вари.

     Тя стана бавно, огледа се, сякаш чакаше някой да дойде и каза:

     - Ще сготвя навреме, синко. Ти не се безпокой. Ще сготвя преди да се върне жена ти. И съдовете ще измия, при това по-добре от съдомиялната. Просто искам малко да полегна. Остави всичко на мястото му. Може само моркова да прибереш. Аз пилето с ориз го готвя без морков.

     - С морков май е по-вкусен, а?

     - Сега го готвя аз и ще ти е вкусен, както го сготвя. И чубрица не ми трябва. Ти си забравил май как се готви домашна храна.

     Поклати глава. Естествено, майка му готви най-добре. Класика. Всъщност, в службата му имаше съвсем приличен стол. Там пилето с ориз – едно от любимите му ястия, го готвеха с морков и чубрица.

     - А каква подправка ще ти трябва?

     Отново усмивка. Този път по-тъжна. Някаква умора връхлетя внезапно старата жена, тя не пожела да сподели от какво е и откъде иде, нито кой вятър я довя, но каза:

     - Джоджен, сине, джоджен. Ако нямаш пресен - и сух може. Спри котлона отвън; като стана, ще накъсам пилето.

     Обърна се и бавно, влачейки краката, се запъти към спалнята си.

     - Ти кога тръгваш? – попита го преди да затвори вратата.

     - Утре, майко. Към девет часа, няма да е рано. Ще се видим на закуска.

     Този късен следобед майката и синът не спяха, не почиваха, а само лежаха в своите си стаи, през три стени и три десетилетия една от друга – и двамата загледани в тавана, и двамата тъжни; някаква нежна, тиха и невидима връзка притегляше мислите им, уж различни, а като филизи на един и същи корен грозде. Тя страдаше, че утре синът ù отива в командировка и ще ù липсва. Той страдаше, че майка му си отива. И ще му липсва. Дори повече от баба Елена, която той наричаше баба Ене: баба Ене го научи да не предава, майка му го научи на всичко останало.