В затвора попаднах на една странна личност, която успя до голяма степен да промени отрицателното ми отношение към всички питомци на това държавно учреждение. Като пренебрегнем циганската сган – пъплеща наоколо и цялата онази безнадеждна пасмина рецидивисти, за които битието извън затвора е непосилно и следователно – временно, то съществува и една тясна прослойка пандизчийски интелектуалци, които са в състояние да сътворят истински шедьоври на затворническото изкуство.

Този беше от същата категория и веднага си пролича, че попадането му тук е някак случайно, дори може би, преднамерено. Външно не блестеше с нищо – прекалено семпла индивидуалност, някак почти смачкана, но в замяна на това усмивката не слизаше от птичата му физиономия – вечно любезен дребен мошеник, разбира се, с богато въображение и една-единствена слабост – мразеше патологично съсловието на банкерите и лихварите.

В това отношение някак си си допаднахме, защото и аз не питая особено нежни чувства към тази лихварска пасмина, дето превърна толкова наивни хорица в просяци. А когато разбрах, че е успял да изработи една от най-реномираните финансови институции, разбира се, потомци на Моше, определено ми стана симпатичен.

– Намразих ги, защото заради тях загубих брат си – сподели той веднъж на чашка джибровица с израз на неутолима тъга.

Момент да обясня първо, че едно от добрите неща на пловдивския затвор е възможността сами да си варим ракията. Инсталирана е специална апаратура, обслужвана от квалифициран персонал, който се справя перфектно. И съответно сами си я консумираме по килиите. Понякога вземат участие и надзирателите, но това е публична тайна.

– Брат ми беше затънал в дългове – продължи той – защото жена му боледуваше и трябваха спешно пари за лечение. После се оказа, че има да връща два пъти повече отколкото е теглил, освен това жена му почина на операционната и накрая, в пристъп на депресия, решил да сложи край на живота си. Опитах се да му помогна, дори пропилях всичките си спестявания и когато самият аз се сдобих с една недвусмислена диагноза, стигнах до извода, че е време да взема крути мерки. Както можеше да се очаква, преди да вляза в затвора, докторите ми откриха рак.

Той се намръщи за момент и продължи:

– Никога не съм вярвал особено на докторите. Те са в състояние да изкарат и най-безобидната хрема рак или дори Паркинсон, доколкото това спомага за източване на здравната каса, но все пак не е съвсем без значение да го чуеш от устата на специалист.

Как попаднах в затвора ли? Ами много лесно – след като „вързах тенекия“ на онези алчни евреи от „Парида“, те тръгнаха да ме съдят.

– Много интересна ситуация – захилих се аз, почти въодушевен от изложението. – Моята покойна съпруга вече няколко години след смъртта си продължава да получава приветствени писма от „Парида“, в които гадовете я насърчават да тегли още пари назаем, тъй като била много коректна клиентка. Всъщност аз връщах всичките ù дългове в двоен размер още докато беше жива и ги молех да не ù дават повече пари, тъй като страда от деменция, поради диабета (беше я ударило в главата) и не знае какво прави. Пуснах безброй молби, жалби и декларации – файдата никаква. Мръсниците се хилеха в лицето ми и продължаваха да ù наливат заеми, които тя, в блажената си невменяемост, прахосваше за някакви хуманитарни инициативи, касаещи църквата. А аз продължавах да ги погасявам в двоен размер, душа не ми остана. Докато накрая „пукна“, Бог да я прости, и гювечът за „Парида“ се прекрати. Но писмата продължават да пристигат.

– Аха, значи почти идентична история – развесели се онзи, отпи от ракията и хитрите му очички блеснаха в мрачината на килията. – С мен е същото. – Много обичам да ги пързалям тези лихварски душици. Напоследък в нашата бедна държавица бройката им се намножи до безобразие. И всички искат да забогатяват от лихви.

– Защо те вкараха в панделата?

– Изработих ги. А ти?

– Защото не успях достатъчно добре да ги изработя – скромно обясних аз.

– И как се случи?

– Продадох една наследствена нива, която съпругата ми ипотекирала преди да умре, за да тегли още заеми. Те, разбира се, кандисали на този вариант, въпреки че бях ги предупредил да не го правят и това ги вбеси. Но още повече се вбесиха, когато тръгнаха да търсят пари. Оказа се, че пари изобщо няма, а ипотекираната нива е сменила скоропостижно собственика си.

– Дано не си допуснал грешка – замислено произнесе онзи. – Не ти ли запорираха сметките и имотите?

– Опитаха се, но се оказа, че имоти няма, нито сметки. Усетих се навреме и разпродадох всичко: жилището, колата, вилата... Оставих им само един телевизор Топаз от съветско време (тежи петдесет кила) и един хладилник Мраз, прояден от ръждата. Част от парите дадох на децата, а останалите скрих на сигурно място.

– Значи сега си гол като пушка и никой не знае къде са скритите пари.

– Точно така. Сега съм тук на държавна издръжка именно заради скритите пари. Евреите много искаха да ги прилапат, ама ядец – нищо няма да им дам.

– Не се ли опасяваш, че можеш да пукнеш и парите ще станат зян?

– Взел съм мерки да ги намерят децата, ако пукна скоропостижно.

– Май доста добре си се справил – загледа ме с възхищение онзи. – Така наистина ще вземат на босия цървулите.

– Но вече си мисля, че можеше още по-добре – възразих аз с кисела гримаса. – Просто пропилях шанса, но станалото – станало.

- Какво си пропуснал?

- Така или иначе стана ясно, че ще попадна в панделата, но поне да има сериозни причини. Трябваше да тегля още пари от „Парида“ – колкото може повече – и да замина за Ямайка или Хонолулу.

– Прав си. Идеята е забележителна и точно по това си личи, че сме сродни души.

–А тебе защо те опандизиха; нали уж ти открили рак?

– По същата причина като твоята. Само че аз стигнах и до Хонолулу.

– Е те това е вече нещо сериозно. Но карай подред; явно си преодолял всички проблеми!

– Почти ги преодолях.

– А рака? Та това е много страшна диагноза.

– Страшна е – потвърди той. – И дори не беше съвсем фалшива.

– Но виждам, че сега си в добра форма.

– Именно. И терапията се оказа съвсем нетипична. – Много далеч от докторските умения.

– Да не би да си открил някаква панацея?

– Няма никаква панацея, макар че идиотите във Фейса бълват ежедневно всевъзможни глупости, относно лечението на рака. Изкараха дори белия пелин надеждно средство – по-лесно било от една простуда.

– Е да – трябва да призная, че събуди любопитството ми и очаквам да ме посветиш в тайната.

– В интерес на истината и аз не зная какво се случи с този рак, а беше съвсем истински – най-обикновена, качествена левкемия, без никакви шансове за измъкване – продължи събеседникът ми. – Диагнозата си беше съвсем редовна, проверена многократно на различни нива, дори насрочена конкретна терапия, доколкото изобщо има смисъл от такава.

Така че няма мърдане. Събрах каквото можах, разпродадох туй-онуй, успях да покрия дълговете на брат ми; и без това реших, че вече нищо не ми трябва за срещата със Свети Петър.

Но, когато отидох да го успокоя и да му съобщя какво съм предприел, го намерих в килера – овесен на едно въже на тавана – безжизнен от няколко часа. Имаше и оставено писмо, в което обяснява, че вече е безсмислено да остава на тоя свят, поради което го напуска и т.н. И се извинява на всички, на които е причинил някакви неудобства.

Ударът беше толкова неочакван, че нямах сили нито да извикам, нито да потърся съдействие от когото трябва. Преживяването беше жестоко. Не помня всичко. Губят ми се минути или може би часове.

После постепенно всичко се проясни и мозъкът ми заработи като бръснач. Надигна се и злобата, а то нямаше как да бъде друго; вече си бях оформил противник с абсолютното намерение да го накажа.

И като така, безсмислено беше да бързам да викам полиция, нито доктори, нито когото и да е било; няма как да върнат умрелия. Напротив, просветна ми, че поне засега всички тези инициативи трябва да се отложат, за да се реализира основният план.

Виновникът е ясен и аз трябва да взема мерки сам; всичко е в мои ръце.

В този момент се сдобих с неподозирана сила. Злобата ми стигна своя апогей и си мисля, че именно тя ме е направила способен да се справя с проблемите. Не химиотерапията, не белият пелин, не всички онези щуротии, дето ги ръсят разни наивници в интернет, а злобата. Това трябва да се обясни някак на ръбовете, макар че идиотщината е несъкрушима.

Между другото, веднага ми стана ясно какво да предприема с лихварите. Нямаше да използвам патлаци и калашници – не; не съм способен на подобни каубойски щуротии. Действията ми бяха тихи, целенасочени и точни. Разбира се, най-напред трябва да се вземат парите. Именно тук е възловият момент. Няма по-сериозно наказание за един евреин от това да му вземеш парите. И е много трудно. По-лесно можеш да вземеш на кучето кокала, отколкото на евреин парите. Но не бях безпомощен. Планът моментално узря в главата ми.

Взех на покойния ми брат документите, наложих си каменно лице и отидох направо в централния офис на въпросната „Парида“. Там веднага уточниха, че всичко с документите е наред и ми наброиха кеш на името на брат ми максималната допустима сума – много зарадвани, че са хванали на въдицата поредния балък. Прибрах парите в едно куфарче, усмихнах им се нежно и им казах: „Чао!“. На следващия ден погребах брат ми на гробищата на Рогошко шосе, уредих формалностите и казах „чао“ на всички присъстващи.

Веднага след това хванах самолета последователно за Лондон, Ню Йорк, Лос Анжелис, Хонолулу.

Исках да живна, преди да ме довърши този рак. Ами те това е истинският живот. Заживях ден за ден и се канех да изхарча парите като истински юнак. И без това с тази диагноза нямаше как да стигна далече. Разбира се, помагаха ми много активно няколко местни хубавици, които мъкнех навсякъде със себе си – по баровете, хотелите и плажовете. Трябва да споделя, че такива немъчени пари много бързо се харчат. Когато опрасках и последния петак, хубавиците се разбягаха и аз се отбих до българското консулство, за да обясня на консула, че възнамерявам да се върна в родината, само че нямам пукнат грош.

– А защо нямаш? – облещи се консулът не особено възхитен.

– Защото ги изхарчих – скромно обясних аз.

– И си дошъл да искаш от нас ли?

– Нещо такова.

– Окей, само че ние нямаме навик да даваме пари на такива юнаци като тебе.

– Със сигурност ще дадете или поне ще ми осигурите обратен билет, защото похарчените пари са на една банка, която ме търси под дърво и камък, за да ме тикне в дранголника.

– Охо, тя работата била много по-дебела, отколкото си мислех. А не е ли по-добре сам да се обадиш на банката да ти финансира пътуването?

– И това е възможно, но за предпочитане е да се заеме държавата.

– Защо?

– Защото на всичко отгоре съм болен от рак. Поне така казаха докторите.

– Болен от рак – изпищя консулът!? – И какво правиш тук с такава диагноза?

– Дойдох да похарча парите на евреите.

– Ами сега?

– Надявам се на хуманната същност на българската държава. Няма да ме оставите да пукна тук като куче, нали така? Нито пък вестникарите ще ви оставят на мира, ако това се случи.

– Хм, премислил си всичко – почеса се консулът по темето. – Окей, но първо ще те прегледа още веднъж нашият доктор.

– Разчитам на вашите добри намерения.

Ами определено едва се сдържах да не се захиля, защото наистина се чудех какво ще правят с мене тези тиквеници – гладен, беден като църковна мишка, заборчнял на евреите и на всичко отгоре – болен от рак, с други думи – човек на Свети Петър. Ако не му се помогне, това тотално ще срине имиджа на държавата (чунким пък има някакъв имидж). Във всички случаи много сложна ситуация се получава.

Докторът се появи след малко и веднага се зае с ангажиментите си. Млад очилатко с малка брадичка и с вид на преуспяващ служител на Ескулап. Докато траеше прегледът, лицето му изглеждаше напрегнато, но и малко учудено.

- Диагнозата е поставена в онкологичния център Пловдив – вдигна глава той след кратко размишление. – Там ли наистина е констатирано заболяването?

– Може да се каже, че е така – отговорих аз. – След което – потвърдена и от още няколко екипа, с които се консултирах за всеки случай. Понякога стават грешки.

– Но не намериха грешка?

– За съжаление, не намериха. Диагнозата е точна.

– Приложиха ли терапия?

– Предложението беше да се приложи химиотерапия, трансплантация на костен мозък или нещо подобно, но...

– Какво но?

– Възникнаха други събития и мероприятието се отложи.

Докторът ме гледаше замислено известно време, след което хвърли бомбата:

– Не зная през какви специалисти сте минали, но не откривам никакъв рак.

– ??? – облещих се аз. – Имаше барем двама-трима професори. Би било странно всички да грешат.

– Ще се наложи да ви направим още едно цялостно изследване при нас – заключи докторът и си грабна чантата.

Тук човекът отсреща замълча и запали цигара. Изнизаха се няколко минути в пълна тишина.

– И какво стана после, направиха ли ти ново изследване – не се сдържах аз, защото тази история ми се стори доста любопитна?

– Направиха ми още същия ден.

– А резултатът?

– Няма никакъв рак. Здрав и свеж като краставичка.

– Много интересна история. Сега остава да научат онези идиоти от фейсбук и нетът ще гръмне: „Наш роден затворник, болен от рак, но след като успял да излъже лихварите от „Парида“, отмъквайки им парите по хитър начин, получава опрощение свише, преодолява успешно рака и сега е в цветущо здраве на издръжка на държавата в Пловдивския народен затвор.“

– Звучи наистина трогателно – захили се онзи, – но е точно така.

– А защо не прояви желание да си останеш на Хаваите?

– Проявих, разбира се. След като разбрах, че съм здрав и срещата със Свети Петър се отлага, се опитах да избягам. Разполагах с безброй възможности в „свободния свят“, включително и перспективата да се превърна в медийна звезда. Никак не би било трудно, след като в пресата се появи информация как съм преметнал „Парида“ и впоследствие – преборил рака.

– Но не си успял да избягаш.

– За съжаление, веднага се появиха няколко гавази и ме сгащиха. Депортираха ме незабавно с прокурорска заповед, защото се разбра, че спецовете на „Парида“ ме търсят под дърво и камък, за да ме съдят.

– Ами сега?

– Сега ще търкам наровете. Но все пак е за предпочитане пред пребиваването в ковчега и старателната загриженост на попа. А между другото, се разминах леко.

– В смисъл?

– Ами аз се заинатих и също започнах да ги съдя, когато те ме изтъпанчиха пред съда. Осъдих ги за смъртта на брат ми, дори се опитах да им припиша и заболяването си от рак, но съдиите не се хванаха. Защищаваше ме един много устат адвокат; изкара ги виновни и се стигна до решението, че трябва да ми наброят още известна сума.

– Хм...

– Всъщност, обвинението срещу мен беше не за това, че съм изпързалял „Парида“ (съдиите явно се забавляваха с последната подробност), а за това, че съм използвал документите на мъртвия си брат. Изкараха го документно престъпление.

– Съгласи ли се с това?

– Не, разбира се. Твърдях, че съм разменил документите по невнимание, понеже ние с брат ми много си приличаме. Хвърлих вината върху чиновниците на „Парида“, че не са си отваряли очите.

– Много хитро.

– Всъщност, това направи присъдата ми минимална. След три месеца излизам от тук. Яд ме е само, че парите ги прибра онова устато адвокатче.

– И сега какво ще правиш; гадовете ще продължат да ти досаждат?

– Възнамерявам да се върна на запад. В момента пиша книга, но трябва да се преведе на английски. Не съм се отказал от идеята да се превърна в медийна звезда.