Писмо до един Човек

   „Здравей! Няма да те питам как си, защото ще ме излъжеш, че си добре, знам това. Отдавна не сме разговаряли. Защо ли?! Аз все обвинявам обстоятелствата, сега пак те са виновни, знам го... Знаеш ли, никога не съм ти казвала кога започна всичко за мен. Просто някак си не стана дума за това. Но понеже винаги съм повтаряла, че за мен може да няма утре, та затова - сега ще го направя. Всичко започна с една целувка, в една кола, на един паркинг, пред едно кино. Аз малко съм скарана с романтиката, знаеш, и не, че има нещо романтично в паркинга, но целувката беше една от ония целувки, дето карат човек да си мисли, че е първият, който изпитва подобни чувства и че нещо такова няма да му се случи с друг. Да, знам, наивно е и ще предизвика състрадание у теб, когато го четеш, но моля те, не ме наричай ”милата” сега. Няма да го понеса… Познато чувство у всеки, приятното присвиване в стомаха. Не чух звън на камбани, аз не съм си и напрягала слуха да ги чуя,  но си искам целувката пак и пак... и пак. Това чувство ме караше дълго време да се усмихвам на непознати, да са ми лицеприятни всички, да съм настроена дружелюбно към всекиго и да си ходя с глуповато изражение, но не съжалявам, да знаеш. Сигурно не съм само аз така. И никога няма да бъда. Колко хубава е мисълта, че милиони хора по света изпитват същото, когато са влюбени и замечтано си чакат целувката, пред прозореца, подпрели брадичка с ръце, с реещ се, но нищо не виждащ пред себе си поглед. И само двете мънички факли в очите подсказват в какво именно състояние са. Влюбени. И замечтани.

   Тебе, няма да те питам, ти ще замълчиш, зная го. Винаги само аз съм говорела. Била съм говорела красиво. Да, бе! Тогава да ти кажа и нещо друго. И една ръка ми липсва, там, в киносалона. Топла, силна, уверена, мъжка. Поставена до моята, нестабилна и неуверена. По детски малка и плаха. Колкото и да се опитвах да се наслаждавам на мига тогава, все пак отлетя. Не за друго, а,за да направи място на друг. Пак за една мъжка ръка, сутрин. Не дишах дори, за да не я събудя и да не се отмести. Защото всички мигове са твърде краткотрайни, като едното вдишване, а на другото- вече е различно. Цялото ми щастие се заключаваше в тая ръка тогава, ей, да знаеш! Кажи, не ù ли придадох твърде огромно значение на тая ръка, за да ми липсва сега, навсякъде?! То пък откъде да знаеш, че аз така ще ги приема нещата, извинявай, беше глупаво това. Но сякаш не мога и крачка да направя без нея, без тая ръка. Така го чувствам, за теб не знам. Да, ти си далече, но ми липсваш. Ако се повтарям, прощавай, просто не ми се иска да чета от началото това писмо, защото ще се откажа от него, защото ще го намеря за твърде глупаво и ще го накъсам на парченца. Не знам какво правиш сега и къде си, но ми се иска да знам, бих дала петаче, за да разбера. Не се усмихвай сега, знам защо го правиш, за петачето, нали?! Глупаво ли ти изглеждам с тия приказки? Не, не ми пиши и без това няма да ми кажеш... Не знам какво друго да ти кажа. Не тъгувай, не го прави, аз вече свикнах, обстоятелствата са такива. Майната им.  Ако все пак решиш нещо, знаеш как и къде да ме намериш. Прощавай, че те обезпокоих и досадих, и за поредно наруших обещанието си да не те занимавам със себе си. Не мога и да се подпиша с ”твоя, еди коя си”, не знам чия съм... И дата няма да сложа, не искам един ден да пресмятам на колко години съм била, и дали не съм се изложила прекалено, унижила, ако случайно намеря това писмо, все пак. Офф, да взема да спра...”