Дървата свирят. Докато изгарят в печката, свирят. Навярно така викат за помощ. Навярно тези звуци са техните лебедови песни. Но дървата свирят. Всяко си има свой особен звук. Отначало не ги разпознаваше. Даже не познаваше кое какво е, но после се научи. Бялото дърво на липите, които тук наричат чай, не свири много. То гори бързо, изгаря почти без следа. От него остава само бяла пепел. Но не като тази от тополите. Те също горят бързо, но пепелта им прилича на натрупана от времето прах. Пепелта от напуканите церове пък е едра, а сутрин, в студената печка, изглежда като мокър пясък. Церовото дърво свири като валдхорна – някак медено и протяжно, издълбоко.  Интересен е и звукът на буковите дърва. Прилича на далечен ловджийски рог. Най-музикални обаче са акациевите дървета. Те свирят още докато ги режеш, особено ако са сухи. Най-често такива събираше в гората – изсъхнали, изпокършени клони. След някой горски пожар намираше и овъглени, почернели стволове, които вече не можеха да свирят, щом веднъж вече бяха горели. Тях избягваше. Тихи бяха и някак тъжни. Сърцата им сякаш бяха изгорели. Също като неговото.

Сърцето му отдавна беше овъглено. Има пет години вече как се премести тук, в този пущинак, в това забравено село, което се гордееше с цели десет престарели жители. На фона на съседните, където бяха останали по двама-трима старци, това село си беше направо оживено. Щеше му се да се свре вдън гори Тилилейски, но къщата му се оказа в най-оживеното село. Добре поне, че беше на баира срещу пазар-махала, дето бяха съсредоточени кметството, опустялото училище и единственият гастроном, който не работеше. Вместо това, веднъж на два-три дни идваше едно момче да докара хляб и разни други продукти, които продаваше направо от пикапчето си. Така че покрай неговата къща никой не се мяркаше. Старците - не, че не проявяваха любопитство, ама в тоя сняг не се наемаха да тръгнат да рушат пъртина чак до горния край на селото, само за да го уведомят за новостите в политиката или за някой футболен мач. Той отказа да се снабди с телевизор, даже старото радио не пущаше. Имаше време, когато беше много весел, обичаше музика, обичаше песни, танци. Щом се прибереше вечер, веднага пускаше телевизора да чурулика нещо. Като се прибереше вечер…  в техния подреден дом, затоплен и ухаещ на току-що сготвено. Обичаше да се прибира у дома. Колегите, приятелите се събираха на по някое питие, канеха и него. Но той обичаше да се прибира у дома. Не, че някаква работа имаше, не, че беше чак пък толкова уморен или пък да беше въздържател – не. Харесваше му да се прибира при жена си, при нейните неповторими яхнии, при усмивката ù. Докато не откри, че го лъже. Лъже го за пари. Толкова елементарно, толкова тъпо. Не можеше да разбере защо просто не го попита, защо не му поиска, вместо тайно да пребърква джобовете му. Не, че щеше да ù даде просто ей-така, но кой дава пари просто ей-така. Пък и за какво са ù на нея пари, нали той всичко пазарува, грижи се да има каквото е нужно

Почувства се пълен глупак. Напълно непотребен. Предаден. Изгуби всякакво доверие. Загризаха го хиляди въпроси - само това ли крие; за какво ли ги харчи, че да не смее открито да поиска; колко ли е „сметката” ù; какъв ли глупак изглежда в очите ù?

Постепенно спря да се усмихва и започна да става мрачен, да се прибира все по-късно, да говори все по-малко. Сутрин, като се събудеше, едва успяваше да се спре да не обвие ръце около топлото ù, спящо тяло, да не я погали, да не я целуне. Преди не заспиваше, без да я целуне за лека нощ, сега юдината целувка му се виждаше отровна. Следеше я с очи непрестанно, дебнеше къде ще сбърка, че да я нахока. Тя пък все едно нарочно непрекъснато изпускаше предметите, забравяше да спре бойлера или да вземе пощата – къде ли ù беше умът, интересно? – и му даваше милион поводи за скандал. Понякога се питаше дали си е била винаги толкова непохватна и как е могъл да не го забележи по-рано. После си даваше сметка, че причината навярно е в неговото постоянно натякване, но беше абсолютно неспособен да спре. За няколко месеца красивата му жена погрозня, състари се, косата ù се прошари, а в очите ù се прокраднаха страх и печал, съсухри се. Вече не му се прибираше вкъщи. Не го радваше уханието на прясно приготвената вечеря, нито му доставяше удоволствие подреденият им дом. Нищо не му носеше радост. Чувстваше удовлетворение само когато я караше да страда. Изучи се да започва скандал полека, после елегантно го засукваше, завърташе го, водеше го изкусно, докато накрая не се превърне в истински ураган от сълзи и викове.

Докато един ден не се прибра и не я намери обесена на балкона. Къщата беше лъсната до блясък. Всяко нещо си беше на мястото. Всичко беше безупречно. Масата – подредена с димящата му вечеря, топло, уютно, телевизорът – включен на любимата му програма, с дискретно намален звук. Нямаше за какво да се заяде. Изведнъж се сети да ù каже, че тя е тази, която разваля цялата хармония, злорадо се огледа да види къде се е свряла този път. Надникна във всяка стая, докато раздразнението му растеше – нямаше я. Съмняваше се да си е отишла, нямаше къде да иде вече - едва преди седмица я беше накарал да продаде бащината си къща, за да му върне парите, които беше откраднала от джобовете му. Пак не беше сигурен, че са достатъчно, де. Кой знае колко са се натрупали през годините, кой знае откога го краде?! Изведнъж нещо привлече вниманието му на балкона. Първата мисъл, която му хрумна, беше: „Е, тук ли намери да се обесиш?”

Никога не можа да си прости това!  Можеше да я остави да си иде – беше го молила да я пусне. Но той имаше нужда от нея. Не можеше да си представи живота, без да има пред кого да доказва безпогрешността си. Усещането за значимост и власт му действаше като наркотик и не можеше да си представи как ще се откаже от него.

А ето сега беше сам и захвърлен в планината, затрупан със сняг, в това глухо село, където единствената музика, която търпеше, беше звукът на горящите дърва в печката и воя на зимната хала.

Дървата свирят. Писък жален и протяжен като потиснатия вой на изтерзана жена…