Задъхана, тя бягаше по неравния, наклонен път. Болката в краката ù като вирус се разнесе по цялото ù тяло.Чувстваше я още крачка, две... после сякаш тя изчезна. Най-важното беше да се измъкне, да го направи веднъж завинаги. Цялата трепереше, но не беше от студа, нито от напрежението в мускулите, беше от страха, който изпитваше... Страха да не се озове в онази клопка отново. В момента се намираше в едно от онези отнесени състояния, при които губеше представа къде е, накъде отива. Това просто нямаше значение. Силуетът ù едва се различаваше под сенките на огромните дървета, чуваше се само пукането под окаляните ù обувки и затрудненото ù дишане. Изведнъж силен удар я изкара от странното състояние, в което се намираше. Тя усети допира на студената земя под себе си, почувства и тръпките, които се разхождаха по тялото ù. Навярно се беше спънала в някакъв клон, защото усети нещо топло да се стича по левия ù крак. Силите ù я бяха напуснали, нямаше начин да продължи... Беше обречена. За секунда се отпусна върху влажната земя. Спомни си всичко онези пъти, когато също както сега бе бягала, но никога не успяваше да се измъкне. Винаги беше толкова близо... и точно тогава нещо ставаше и попадаше в клопката. Сега тя знаеше, че няма много време. Усети присъствието, потръпна от хладния дъх във врата си, въздъхна и затвори очи. Знаеше, че отново е пленник на единственото нещо, от което не можеше да избяга. Беше в плен на собствената си съдба.