Каква нощ... Часът е почти 5 през нощта. Почти сутрин. Но е тъмно, непрогледен мрак... Няма звезди. И луната тази вечер е запазила своята красота само за себе си. Толкова е, толкова е студено. Нощните призраци играят своя танц и целият град мълчи пред тяхната мощ. Дори и уличните лампи са угаснали. Смирени пред небивалата сила на нощта.

    А там, на отсрещния балкон, едва-едва се появява, после пак изчезва лека светлинка. Мъжделее... Малка е, ярка и може би сгряваща... Във въздуха се извива гъст цигарен дим, смесва се с аромата на скъп женски парфюм и обгръща една млада, но прекършена снага. Жената е на около 20 години. Красива е! Невероятно красива! С дълги черни къдрици, които се спускат под гърдите й, в пълен контраст с котешко-зелените й очи, които пронизват мрака с дивото си сияние. Лицето й е изпито и измъчено. Бледа като призрак. А тя е едва на 20... Крехката юношеска възраст е убила свободата й, сега тя е като дива пантера, затворена в клетката на живота... Непомилвана. Премръзнала. Студена.

      Загася ненужния фас. Изхвърля го, както изхвърли спомена за дивото си, но щастливо детство. А то я изпиваше с всеки изминал ден повече и повече... Да притъпи болката, така и не успя, затова го изхвърли... Да знае какво губи, да вижда какво има и да мисли какво би могла да притежава, сега бе непоносимо. Но, уви. Светлинката вече е угаснала. С времето повярва, че семейството е истинското и призвание. И му се отдаде...

      Отново светлинка! Следваща цигара. Следваща мъка. Отнето тегло!Пуши бързо. Димът отново я обсебва и тя потъва в мисли. Мъжът й отдавна е заспал. Може би я търси нейде из съня си, където двамата тичат ли тичат, той е уловил ръката й, нейните черни пленителни къдрици си играят с усмивката на лицето му. И той я обича. Тя него - също. Насън придърпва празната възглавница и я стопля с най-чистата си ласка. Но тази вечер нейните къдрици са вън. И си играят със страха от тъмното...

     Загася втора цигара. Искриците се разпръскват от четвъртия етаж на малката сива кооперация и се губят в нищото. Там, където тя винаги е мечтала да бъде. Целият и живот преминава в останките на следващата -трета цигара, пропилявайки съня й. На пръв поглед перфектно. Съпругът й, преди близо месец отворил нов магазин за строителни материали, интелигентен мъж, с привлекателна външност, с потръгнал бизнес и хубава кола, се грижеше добре за семейството си. Тя не можеше да се оплаче. Преди година им се родиха две прелестни момиченца, близначки, като две малки ангелчета, слезли от рая, за да пръскат своята светлина навред. Тя беше старателна майка, вършеше съвестно всичките си задължения и обичаше децата си, мъжа си... Когато се връщаше следобед от работа, тя не си почиваше. Чистеше, простираше прането, гладеше, приготвяше вечерята, всичко, каквото трябва да прави една жена. И го правеше. Преди година, с толкова обич и ентусиазъм. А сега... Сякаш й тежеше. Ожени се прекалено млада... По любов. Така казваха хората... След раждането на близначките, хората в квартала се радваха много. Завиждаха съвсем благородно на младото семейство.

     Денем тя се усмихваше. Беше прилежна. Децата й бяха винаги чистички, спретнати, добре облечени. Виждаше мъжа си едва късно вечер, когато той бе твърде уморен за каквото и да било. Но тя се стараеше да го разбира. Макар че той нея никога не разбра. А денят отминаваше, слънцето залязваше, а с него помръкваше и нейната сияйна, искряща усмивка.

      Нощта настъпваше и мислите, тревогите й я обземаха. Притеснението й зае главна позиция на младото изражение. Тя знаеше, че трябва да вярва. Но в какво - за това никой не й бе отворил очите. Онези невероятни очи, които пронизваха нощем... Чувстваше се сама. А това я убиваше бавно. Чувстваше, че всичко се стоварва върху крехките й плещи и тя не може да го понесе...

      Загаси последната изкупителна цигара. Издиша дима на всички ветрове и бури в душата си. Притихна. Помълча, търсейки с поглед невидимата луна. А когато и звездите й изневериха, се ужаси...

       Детски плач прониза размътилата се, блудна нощ. Тя се стресна. И с видима уплаха напусна своето чистилище.

       Гласът утихна...

       Съмна се...

      Слънцето едвам градеше новите си хоризонти и сънено отвори ярките си очи за Света! От нощните духове нямаше и помен. По оголената полянка пред малката сива кооперация един до друг се разлагаха труповете на трите среднощни цигари. Със тях умряха всичките тревоги... А следващата нощ те може би отново щяха да възкръснат?!

       Денят гордо поднасяше своята сила. И се мислеше за по-могъщ от вечерта... Кварталът бе отново сив и отегчен от еднотипното, натрапчиво ежедневие...

        Тогава по улицата мина хубава жена, с черни пленителни къдрици, които се спускаха нежно под гърдите й, с красиви зелени очи... и се усмихна. А след нея дълго време се рееше из тежкия въздух незабравимият  аромат на скъпия й парфюм... Без душа!