И на този шести октомври слънцето изгря, както всеки ден. Да, небето бе покрито със сиви облаци, вятърът вещаеше идващ студ. Но животът се бе родил отново и през това утро. С какво беше по-специален този ден ли? Може би с нищо за мен, за теб и за много други хора. За една жена обаче, шести октомври бе дата, белязана в съзнанието ù от дълги години. Не просто ден, а един необикновен ден, който бе променил живота ù.
Тя бе на осемдесет и три години. Казваше се Елена. Тялото ù бе слабо и кокалесто. Бялата нощница, която носеше, я караше да изглежда още по-хилава. Косите ù бяха къси, бели като сняг. В сините ù като небето очи се четяха толкова много спомени – радостни и тъжни, че всеки, който се бе вгледал в тях, откриваше цяла една вселена. Лицето ù бе покрито с белезите на времето. Но не, те не я караха да изглежда грозна. Излъчването ù будеше възхищение и непреодолима жажда да научиш поне прашинка от историята на тази жена.
Събуди се рано, както всяка сутрин. Едва бе настъпил денят. През ...