И на този шести октомври слънцето изгря, както всеки ден. Да, небето бе покрито със сиви облаци, вятърът вещаеше идващ студ. Но животът се бе родил отново и през това утро. С какво беше по-специален този ден ли? Може би с нищо за мен, за теб и за много други хора. За една жена обаче, шести октомври бе дата, белязана в съзнанието ù от дълги години. Не просто ден, а един необикновен ден, който бе променил живота ù.

   Тя бе на осемдесет и три години. Казваше се Елена. Тялото ù бе слабо и кокалесто. Бялата нощница, която носеше, я караше да изглежда още по-хилава. Косите ù бяха къси, бели като сняг. В сините ù като небето очи се четяха толкова много спомени – радостни и тъжни, че всеки, който се бе вгледал в тях, откриваше цяла една вселена. Лицето ù бе покрито с белезите на времето. Но не, те не я караха да изглежда грозна. Излъчването ù будеше възхищение и непреодолима жажда да научиш поне прашинка от историята на тази жена.

   Събуди се рано, както всяка сутрин. Едва бе настъпил денят. През прозореца влизаха мъгливи снопове светлина и може би именно това не ù позволяваше да спи до по-късно. Но тя сама бе пожелала никой да не закрива прозорците с пердета. Обичаше да наблюдава настъпващото утро. Винаги казваше, че съвсем скоро ще бъде все на тъмно и за това искаше да се любува на светлината. Погледна към часовника на нощното шкафче. Беше едва шест часа. Легна отново в леглото и за миг затвори очите си.

   Започна да си мисли за това, че е настъпил поредният еднообразен ден в залеза на живота ù. След около час дъщеря ù щеше да влезе в стаята, за да се погрижи за нея. Щеше да ù приготви закуска и след това да я остави отново сама. По обяд може би внуците или правнуците ù щяха да дойдат, за да я видят. Обичаше, когато сядаха на леглото до нея и ù разказваха различни неща за живота. За сегашния живот, който тя наблюдаваше само встрани. Но и този приятен миг, в който ще се радва на нечия компания, ще бъде кратък. Когато отново остане сама в стаята, ще се вгледа в белия таван и ще преплува океана на спомените си. Ще си припомня за времето, в което е била млада. Ще се измъчва от грешките, които е допуснала в онези години. Но и ще преживява отново и отново радостта от моментите, в които се е омъжила, раждането на децата ù, внуците и правнуците. Беше щастлива, че поне има много спомени, с които да се топли в самотните моменти. Казваше, че спомените са като виното – с времето стават още по-хубави.

   Изведнъж отвори очите си. Погледна към календара отсреща. Насили зрението си, за да види онези малки числа върху него. Но накрая успя. Разбра, че е шести октомври! Очите ù заблестяха по странен начин. Никой не би могъл да разбере дали изпитваше щастие или неописуема тъга. А може би и двете чувства се преплитаха в нея, спомняйки си случилото се на този ден преди повече от шейсет години…

   С усилие успя да се надигне от леглото. Обу пантофите, които стояха на пода до нея и се изправи на крака. Изпитваше болка по цялото си тяло, но това сега не я интересуваше. Тръгна с малки крачки към гардероба до стената. Големият кафяв гардероб, в който сякаш се опитваше да събере всички онези предмети от миналото, които бяха ценни за нея. Отвори едната вратичка и започна да търси нещо между рафтовете. Навдигаше дрехи, кутии, стари албуми с черно-бели снимки. Накрая откри една много стара Библия. По тънките ù устни премина усмивка. Взе Библията и се върна на леглото. Седна и за миг се вгледа в кориците ù. Бяха стари и отпечатали върху себе си годините на притежателката си.

   Разтвори Библията и откри между страниците ù един плик, пожълтял от времето. Взе го и го огледа. Сякаш се изненадваше, че той е още на това място. Обърна го. На задната му страна имаше пощенска марка от Полша. После доближи плика до носа си. Вдиша дълбоко. Опита се да улови аромата, който е имало това писмо преди повече от шейсет години. Но той отдавна бе изчезнал и тя можеше само да си спомня за това, какъв е бил. Отвори плика и от там извади лист хартия. Беше откъснат от тетрадка, не много старателно. Но това въобще не я интересуваше. Думите, написани върху листа я разсмиваха и разплакваха всеки път, когато започваше да ги чете. Защото това бе единственото писмо, което някога бе получила от мъжа, в когото се влюби истински. Мъжът, който не видя никога повече през живота си…

   Беше през 1947 година. Елена бе само на седемнайсет. Младо момиче, изпълнено с мечти, жажда за знания и въодушевление от вярата, че скоро ще изживее своята необикновена любовна история. Живееше с родителите си в малко планинско градче, което бе привлекателна дестинация за туристите през цялата година. Даваха под наем втория етаж на къщата си. Така се бе запознала с много хора от България, а и от чужбина. Някои от тях се връщаха след няколко месеца в градчето, но други не виждаше никога повече.

   На шести октомври в градчето пристигна семейство от Полша. Мъжът беше българин и близките му знаеха езика. Търсиха си квартира за седмица. И така отседнаха в къщата на семейството на Елена. Тогава го видя за първи път. Михал. Високо светлокосо момче със сини очи. Беше на деветнайсет години. Още от първия миг, в който го зърна, усети трепет в сърцето си. Усмивката му я караше да се развълнува, а погледът му – да настръхва. Никога преди не бе изпитвала подобни неща към някого, а още по-малко към момче. Може би още тогава подозираше, че в Михал има нещо специално…

   През тази една седмица Елена бе прекарала известно време с него. Развеждаше го из града, разказваше му за историята на мястото. Дълго време стояха пред къщата, когато се стъмваше. Нощите не бяха топли, но когато си говориха и бяха близо един до друг, сякаш не усещаха студа. Тя му говореше за България, за традициите на страната,  за песните, които ù харесваха. Често му рецитираше и стихотворения от любимите си български поети. Но и беше развълнувана, когато Михал започваше да ù говори за себе си и за живота си. Слушаше го мълчалива и наблюдаваше всеки негов жест, всяка усмивка. Чувстваше се толкова добре, близо до него. Беше ù интересно да чуе истории от различна страна, която навярно никога нямаше да посети.

   Времето минаваше толкова бързо. Седмицата, в която Елена можеше да се наслаждава на компанията на своя полски приятел, ù се стори просто миг. Миг, който искаше да не свършва. Искаше ù се да му каже толкова много неща, да му сподели начина, по който я караше да се чувства, само когато я погледнеше. Но се боеше, че ще изглежда смешна в очите му. Навярно той имаше момиче, при което копнееше да се върне по-скоро в Полша. Това обаче не спираше сърцето ù да бие като обезумяло, очите ù да желаят да се оглеждат в неговите, ушите ù да искат да слушат гласа му… Беше влюбена. Никога преди не се бе влюбвала, но беше сигурна, че това е любовта. В книгите тя бе описана като магия, като светлина, като сила. И може би в този момент Елена беше като омагьосана от Михал.

   Последната нощ, в която можеха да разговарят, беше много тежка за нея. Знаеше, че на следващата сутрин, момчето, в което бе влюбена ще си отиде. Може би завинаги. Беше мълчалива, тъжна. Михал забеляза това. Докосна ръката ù и я погледна в очите. Сякаш разбираше само с поглед това, което се случваше в душата на момичето. Сякаш можеше да види морето от любов, светлините на щастието и красотата на живото сърце скрити в нея, как се покриват със сянката на тъгата. Не ù каза нищо. Доближи се бавно към нея и целуна устните ù. Тази целувка беше кратка, но истинска. Малка, но от сърце. Целувката, която роди усмивка на лицето на Елена. След малко той свали от врата си едно малко дървено кръстче, завързано с кожена връв. Сложи го на шията на Елена с думите, че това ще ù напомня за него, когато са далече един от друг. После тя прегърна Михал и дълго време стояха така, скрити в обятията на нощта. Опитваше се да запомни аромата му, топлината на тялото му. Защото знаеше, че ще ù липсва.

   На следващия ден той си замина. Когато се сбогуваха ù обеща, че ще ù пише, когато се върне в Полша. Усмихна ù се за последно и си отиде. След около две седмици Елена получи писмо от Полша. Беше от Михал. Нетърпелива да го прочете, се затвори в стаята си и легна на леглото. Отвори плика много бързо. Преди да разтвори листа хартия, тя го доближи до носа си. Вдиша дълбоко. Усети аромата на Михал. Усмихна се и зачете писмото. Беше кратко и не съдържаше кой знае колко важни неща. С няколко думи момчето от Полша ù казваше, че си е прекарал много добре в България. Благодареше ù за времето, което му е отделила и за топлината, с която го е дарила. Искаше му се един ден да се върне отново, за да се срещнат. Но не се върна никога повече…

    Елена също му написа писмо. Изпрати го още на следващия ден. Но след време писмото се върна при нея. Не беше доставено до получателя си. Това я натъжи. Дълго време беше затворена в себе си. Мислеше си за Михал, за времето прекарано с него. Страдаше, че не е получил писмото ù, че не знае какво се е случило с любимия ù.

   Колкото повече време минаваше, толкова по-невъзможно ù се струваше това, че някога ще го срещне отново. Мислеше си, че той е бил някакъв ангел, пратен ù от небето, за да изпита онова силно и толкова чисто чувство. Любов. Колкото и тежко да ù бе да приеме, че всичко е било просто миг, който остава в миналото, Елена трябваше да продължи напред. Свали кръстчето от шията си. Сложи го в плика с писмото, което бе препрочела стотици пъти и винаги плачеше над него. Скри плика в една Библия, която баща ù бе подарил. Прибра го сред вещите си и се зарече, че всичко в плика, ще остане просто като един прекрасен спомен. Спомен за първата и истинска любов, която някога е изпитвала.

   След време се запозна с друг мъж. Обикна го. Ожениха се, установиха се на друго място, родиха им се деца. Тя беше щастлива и благодарна за всичко, което имаше, за това, че Бог е толкова щедър към нея. Но никога повече не успя да обича толкова силно, както обичаше Михал. Онази любов, която бе чиста като кристална вода, светла като слънце и красива като роза. С времето осъзна, че човек може да обича така само веднъж в живота си. Сблъсква се с тази любов или прекалено рано, или прекалено късно. Щастието от нея е просто миг или вечност. Но по-важното е, че се случва. Случи се и на нея, преди време в родното ù градче, срещайки едно момче от Полша. Но тази история, тя не бе разказала на никого. Страхуваше се, че няма да бъде разбрана, че ще бъде осъдена от съпруга си и луда, в очите на приятелките си. Скри тази история за истинската любов дълбоко в себе си. Споменът за нея затвори в плика с писмото и кръстчето, оставено ù от Михал. Но всяка година, на шести октомври, Елена отваряше кутията на съзнанието си и се усмихваше всеки път, спомняйки си за младото момиче, влюбило се в поляка от първия миг, в който го е зърнало.

    И след шейсет и шест години, тя го помнеше. Винаги се питаше какво ли се е случило с него. Представяше си колко щастлив живот е имал като се е оженил, радвал се е на децата си, внуците и правнуците си. Точно като нея. Но се боеше от това, че той може би не я помни вече. Че може би я е забравил много бързо. И това я натъжаваше. Очите ù се пълниха със сълзи, защото вече съвсем бе забравила как изглеждаше Михал, какъв беше гласът му. Той бе просто блед спомен в съзнанието ù, но белег в сърцето ù.

   Препрочитайки писмото, Елена обърна плика и извади от него малкото дървено кръстче, висящо на кожената връв. Погледна го, държейки го с треперещата си ръка. Опита се да си спомни човека, който ù го бе дал. Беше безполезно. Времето безмилостно бе изтрило образа му.

   Тогава в стаята влезе дъщеря ù. Гледаше я встрани, а Елена въобще не забелязваше, че не е сама. Тя бе толкова развълнувана, плувайки в спомените си, че изгубваше представа за времето и пространството. За миг се превръщаше отново в онова седемнайсетгодишно момиче, което четеше за първи път писмото от Михал. Беше ù хубаво да се чувства по този начин, дори и след толкова много години…

   След малко забеляза дъщеря си, която искаше да разбере какво е това писмо и кръстчето, върху което бе съсредоточена. Елена я погледна с усмивка. Помоли я да седне до нея на леглото. Докосна нежно ръката ù и си пое дъх.

-         Искам да ти разкажа една история – заговори тя с тих глас. – Не съм я споделяла с никого през целия си живот. Краят ми е близо, усещам. За това се страхувам, че ако не разкажа това, което ми се случи преди повече от шейсет години, ще отнеса случилото се в гроба си. А искам да разкажа на някого за онова чувство, което изпитах, когато бях на седемнайсет. За любовта ми към Михал…