По дрехите посрещат...

 Бях студентче, брато. Класика в жанра. Лекции, къркорещ корем, пиячка и курви. Щастие беше, когато мама пращаше колет. Манджички, курабийки, месце от прасето... А пък за уикендите, когато успявах да прескоча до наште... Еееее, нямаше такъв, кеф, братле! Като извадеше тате оная ми ти стара гроздова и арменската трушийка на мама...

- Че кво и е на тая арменска туршия бе?

- Пълнени патладжанчета, брато, завързани с дръжка от целина. М? Кво ше каеш?

- Ееее, верно бе, звучи апетитно!

- Хмм, звучи я! С ледена ракийка е просто музика за сетивата, вервай ми!

- Ок. И кво стана, айде лафи, брато, че неам търпение...

Знаеш ли я оная зъболекарница баш в центъра на Софето, дето във фоайето има огромни аквариуми

и персонала си говори на вие помежду си?

- Братле, задаваш ми риторичен въпрос. Ми, ясно е, че не я знам...

- Аве, там ходят всички, дето лайната им миришат на теменужки, брато!

- Аааааа! Е, ся вече та разбрах...

- Е, смяташ ли, че аз... Ей, тъй на, както ма виждаш, моа да почна там зъболекар?!

- Ммммм, не, брато! Не съ обиждаш, нъл тъй?

- Не, ве, брато, споко... И... слушай ся... Баща ми, ве... Намерил връзки отнякъде и ме уреди там ей тъй на... От раз! Почвам аз. Първия ми работен ден, братле! Шок и ужас отвсякъде! А нещастието дебне от всеки ъгъл, разбираш ли? Отивам аз... глътнал бастуна... Издокарвам се у белата престилка. Еееее, нема такъв кеф! Вече работа за себе си! Учих, учих, учих, ама.... Ей, на, струваше си, викам си аз... Обаче...

- Е, чудех се кога ли ще го кажеш!

- Е, чакай ве, брато, удължавам ти удоволствието...  Всичките ми колеги, брато, некви... гледат ме, като отровени...

Подсмихват се такива едни, шушукат си зад гърба ми. Разбираш ли, нещо не беше баш, като ората... Нежната ми поетична душа го усети у атмосферата още щом си обух ония търлъци на входа на клиниката...

- Калцуни, искаш да кажеш.

- Еееее, мааму стара, знаеш, че само с тебе си отпускам душата, нали? Мога да говоря по много начини. Нали знаеш?

- Знам, брато, просто та подсещам... Аре, карай напред...

- Оки. И влизам аз в кабинета си и чакам пациентите, записани за деня. Чакам, амаааа... Нема никой. В другите кабинети влизат, брато, само в моя никой нема... Викам си... Я, тука нещо не е тамън работата... И! Не знам кво ми щукна... Загледах се през прозореца...

- И?

- И виждам, брато, спира една лимузина. Ама от ония, детооо, само у филмите си виждал... Слизат двама горили, по черни от смъртта и по яки от Шварца и... след тях един крак, братле... по дълъг от Искъро... Продължението на крака простооо... неам думи да ти опиша... Жена, брато! Жена за чудо и приказ! Душата ми забълбука, като подценен вулкан... Цялата в бежово. С мини капела. Високи токчета... Грация! Само дето нямаше полумрежичка върху лицето.... Жена от класа, разбираш ли?

- Айде, ве, и кво? - наместих се аз по-удобно на стола. Стана ми интересно.

- Е, кво и кво?! Влязоха всички през нашия вход. Викам си, при кой ли са записани? Излизам в коридора, а колегите се сбутват, гледат ме и се подсмихват...

- Педерасти!

- Да, ве!

Прибрах се обратно в кабинета и се загледах в часовника. Ми, тооо, вече наближаваше да си ходя. ОтчаЯх се нещо тотално, когато на вратата ми се почука. Ей, как се стреснах, братле?! Ангелите ми изхочиха! Забързах към врататата, отворих я, и... мигом я затворих!

А сърцето ми паднА у гащите.... Беше единия от горилите, а тя, оная бе, нали се сещаш Жената, стоеше зад него.

- Аре, ве?! Верно ли?!

- Верно, я!

Почука се втори път. И аз, целия на трепетлика отварям.

- Вие ли сте д - р Стоянов? - пита онзи

- Да - отвръщам - Аз съм.

- Дамата има записан час при Вас.

- Така ли?!

Звезди засияха посред бел ден, вервай ми!

- Ами, да заповяда - отговорих аз и сякаш целиот свет бе паднАл у краката ми...

Влиза тя. И целият кабинет се изпълва с парфюма и, братле. Както ти бех казАл, беше облечена цялата в бежово. Цветът на класата, нали съм ти казвАл? Красавица ли?! Ле- лееее, ама беше направо, като огнехвъргачка! Запали ме яко, братле! Направо едва дишах...

Ама, нали ме знайш, не губя контрол!

- Седнете, моля! - казах и аз и и посочих зъболекарскя стол. Тя се настани плавно, с непремерено отработени движения... сякаш си бе у къщи... Прегледах листа, който ми подаде и разбрах... Имаше нещо на предния зъб... Прегледах я... Леко отчупено ръбче. Козметична работа. Жени! Кво да ги прайш, викам си... ИзпИлих и го аз. ПолирАх. Туй - онуй... Всичко! И... и викам:

- Беше съвсем незначителен проблем, как сте го усетили? Сигурно сте много чувствителна...

- Не, аз ве! Мъжа ми... Като му свиря се гърчи такъв некъв.. кът шугав червий

.- Айде бе?!!! Не мое да бъде!-ококорих очи, аз, и направо зяпнах.

- Брато, стоях и я гледах, кат морук, точно три минути. Тоя речник, на таа визияя... Напрао мъ покруси от раз! И спомените ме заляха

кът врелата вода, дет обърнах у маминка, сещаш ли се?

- Дааа... И, кво ве? Кво?

- Е, осиферих се и казах, че сега вече всичко е наред.

- А тя?

- А тя?!А тя ли?! Тя ми вика... че трябвало да го пробва, за да е сигурна.

- Ле- леееее, брато, ти къв късмет извади? Ле-леее.....

- Късмет ли?! Късмет казваш?Тя ми свиреше още у наше село, кога ти ходеше прав под миФката...

- Е, как така, ве, брато?! Искаш да каеш... миВката..

.- Ми, ей, тъй на! И не ми бутай, твойте думи у мойта уста... Наша Гина, се оказа от долната махала. Омъжила се за Киро Вълка. Ииии... другото ти е ясно, нали? Пет зъболекарници затворил, заради нея.

- И ти кво?

- Е, кво, кво? - ухилих се аз и се разсмях от сърце....

- Ей, брато, ще взема и аз да уча за зъболекар...

- Учи, учи, братле! Кой учи, ша сполучи... нъл знайш?! Ха - ха - ха - ха..