Нощите ме убиват. Те са така самотни и тъй режещо студени. Нощ, като тази, изгоряла до пепел. Нощ, като тази, унищожила всичко, което пазех в душата си. А утре ме чака нов ден. Все същият. Безличен.

Бях луда. Все бързах за някъде. Бързах да порасна, да живея, да срещна и любов, и приятели, и щастие. Вечно бързах. Тичах по пътищата и макар че се спъвах, ставах, изтупвах колената като малко дете и продължавах напред. Ала след всяко падане вярата умираше и силите от мен излитаха. Не знаех, че животът е днес, не това, което ме очаква в бъдеще. И все нощем до късно стоях. Мечтаех, мислих си, разигравах ситуации в ума си. И все отговори търсех, решения на сложните задачи, наречени: Живот. Кой, къде и какво чувства? Пътища, причини, страхове...

Промених се за няма и година. Сякаш човекът в мен умря и друг на негово място се зароди. Живея ей така, рутинно, завладяна от простото ежедневие. Не питам, не търся, просто тихичко вървя напред. Не спирам да приказвам, а дори не знам какво говоря. Няма смисъл. Няма нищо. И отговарям на въпроси лекомислено. Двусмислено редя и всички изречения. Каквото кажат ми за мен, се смея. На шега и се усмихвам, и проклинам се. Така, както някога исках. Точно такава, каквато желаех да бъда.

Но как да ви кажа... боли ме. Отдавна не ми е добре. Трябваше тази усмивка по план да бъде искрена и от сърце, а тя фалшива, а тя измамна, а тя крие тъжната маска на моето лице.